Сапфиреносиньо

Керстин Гир Сапфиреносиньо

книга втора от трилогията „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”

Книгите от трилогията

СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ

1. Рубиненочервено

2. Сапфиреносиньо

3. Смарагдовозелено

Франк,

без теб никога нямаше да успея.

Пролог

Лондон, 14 май 1602

Уличките на Саутуорк бяха тъмни и безлюдни. Воня на водорасли, мъртва риба и клоака тегнеше във въздуха. Той неволно стисна ръката й по-силно и я задърпа напред.

— По-добре да бяхме тръгнали по протежение на реката. В този лабиринт от улички само ще се загубим — прошепна.

— Да, а и зад всеки ъгъл дебне крадец или убиец. — Гласът й звучеше развеселено. — Прекрасно, нали? Това е хиляди пъти по-добре, отколкото да киснем зад онези задушни стари зидове и да пишем домашни! — Тя повдигна тежките поли на обемната си рокля и забързано продължи напред.

Той неволно се усмихна. Способността на Люси във всяка ситуация и по всяко време да вижда позитивната страна на нещата, беше неповторима. Дори така нареченият Златен век на Англия, който беше доста зловещ и не отговаряше на името си, не можеше да я уплаши, а напротив.

— Жалко, че никога нямаме повече от три часа. „Хамлет“ щеше да ми хареса още повече, ако не трябваше да го гледаме на части — каза тя и ловко избегна една гнусна кална локва, или поне той искрено се надяваше да е било само кал. След това тя направи няколко танцови стъпки и се завъртя около оста си. — „Какъв съм аз подлец и жалък раб!“ Беше невероятно, нали?

Той кимна и трябваше да се въздържи да не се ухили отново. В присъствието на Люси това му се случваше прекалено често. Ако продължаваше в същия дух, щеше да изглежда като пълен идиот!

Бяха се отправили към Лондон Бридж, защото Саутуорк Бридж, който им беше много по на път, за съжаление, още не беше построен. Но трябваше да побързат, ако искаха тайното им приключение в седемнайсети век да не бъде разкрито.

Боже, какво ли не би дал, за да може най-сетне да махне тази колосана бяла яка! Сякаш си беше сложил някоя от онези пластмасови фунии, които кучетата трябваше да носят след операция.

Люси зави зад ъгъла към реката. Изглежда, в мислите си още беше при Шекспир.

— Пол, колко всъщност даде на онзи мъж, за да ни пусне в Глоуб Тиътър?

— Четири от онези тежички монети, нямам представа каква им е стойността — засмя се той. — Сигурно се равняват на годишна заплата.

— При всички положения помогнаха. Местата бяха супер.

Тичайки, стигнаха до Лондон Бридж. Както и на отиване, Люси се спря с намерението да обсъжда къщите, с които беше осеян моста. Но той я дръпна напред.

— Нали знаеш какво каза господин Джордж — ако се застояваш под прозорците, някой може да изсипе гърнето си върху главата ти. Освен това привличаш внимание.

— Изобщо не си личи, че се намираме върху мост, прилича на най-нормална улица. О, виж, има задръстване! Вече е време да построят още някой и друг мост.

За разлика от другите странични улички, мостът беше доста оживен, но превозните средства — карета и товарни каруци, — които искаха да преминат на отсрещния бряг на Темза, не се придвижваха и на метър. В далечината отпред се чуваха гласове, ругатни и конско цвилене, но не можеше да се разбере причината за застоя. Мъж с черна шапка се показа от прозореца на една карета точно до тях. Изкривената му бяла дантелена якичка стигаше чак до ушите му.

— Няма ли някакъв друг път през тази воняща река? — попита той кочияша си на френски.

— Не. А дори и да имаше, няма как да обърнем, запушили са ни. Ще отида напред да проверя какво се е случило. Сигурно скоро ще можем да потеглим, сър.

Докато кочияшът слизаше и си проправяше път през навалицата, мъжът прибра главата си заедно с шапката и яката обратно в каретата, мърморейки.

— Чу ли това, Пол? Те са французи — въодушевено прошепна Люси. — Туристи!

— Да, страхотно. Но трябва да продължим, нямаме много време. — Смътно си спомняше, че беше чел някъде, как мостът е бил разрушен и по-късно отново построен, но петнайсет метра по-напред. Значи не беше добро място за скок във времето.

Последваха френския кочияш, но малко по-напред хора и превозни средства стояха толкова нагъсто, че нямаше минаване.

— Чух, че някаква каруца с бъчви олио се е запалила — каза една жена пред тях, но не говореше на никого конкретно. — Ако не внимават, ще изгорят до основи целия мост.

— Но не и днес, доколкото знам — измърмори Пол и хвана ръката на Люси. — Ела! Ще се върнем обратно на брега и там ще чакаме да настане време за връщането ни.

— Спомняш ли си паролата? В случай че не успеем навреме.

— Беше нещо от сорта на гута и лава.