Сапфиреносиньо

Когато видя Ксемериус, малкото призрачно момче ококори изумено очи и се скри зад краката на доктор Уайт. Исках да го успокоя с думите "Нищо няма да ти стори, иска само да си поиграете" (надявайки се, че наистина е така), но да разговарям с призрак за призрак демон, когато стаята е пълна с хора, които не могат да видят нито единия, нито другия, не бе препоръчително.

— Ще проверя дали няма да успея да намеря още нещо за ядене в кухнята — каза госпожа Дженкинс.

— Работното ви време отдавна приключи — рече Фолк де Вилърс. — В последно време оставате много до късно.

— Да, отидете си вкъщи — нареди доктор Уайт рязко. — Тук никой няма да умре от глад.

Напротив, аз! И бях сигурна, че Гидиън си помисли същото. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.

— Но сладките не са това, което се разбира под здравословна вечеря за деца — отвърна госпожа Дженкинс, но го каза доста тихо.

Разбира се, двамата с Гидиън вече не бяхме деца, но въпреки това все пак ни се полагаше прилично ядене. Жалко, че секретарката бе единствената, която споделяше мнението ми, защото тя нямаше думата. На вратата се сблъска с господин Джордж, който все още дишаше тежко и носеше две огромни, подвързани с кожа книги.

— О, госпожо Дженкинс — каза той. — Благодаря за чая. Можете да приключвате за днес. И моля заключете офиса.

Тя направи неодобрителна физиономия, но отвърна любезно:

— До утре, тогава.

Господин Джордж затвори вратата зад нея със силно изпухтяване и остави дебелите книги на масата.

— Така, ето ме и мен. Можем да започваме. С четирима присъстващи от вътрешния кръг не сме в правото си да вземаме решения, но утре ще сме почти в пълен състав. Както можеше да се очаква, Синклер и Хокинс са ангажирани, затова прехвърлиха правото си на глас на мен. Идеята е днес само ориентировъчно да определим насоките за действие.

— По-добре да седнем. — Фолк посочи към столовете, които бяха разположени в кръг около масата точно под дракона, и всички се настаниха.

Гидиън провеси редингота си върху облегалката на един стол точно срещу моето място и запретна ръкави.

— Искам още веднъж да отбележа, че не е нужно Гуендолин да присъства на този разговор. Тя е уморена и ужасно уплашена. Нека да елапсира и после някой да я закара до дома й.

"А преди това, моля, някой да поръча пица, с двойна порция кашкавал."

— Не се притеснявай, Гидиън. Гуендолин просто ще има възможността накратко да ни разкаже впечатленията си — рече господин Джордж. — А после лично ще я придружа долу до хронографа.

— Всъщност не оставам с впечатлението да е ужасно уплашена — измърмори облеченият в черно доктор Уайт.

Робърт, малкото призрачно момче, стоеше зад облегалката на стола му и гледаше с любопитство към канапето, където Ксемериус се въргаляше.

— Какво е това нещо? — попита ме той.

Разбира се, аз не отговорих.

— Аз не съм нещо, а близък приятел на Гуендолин — отговори Ксемериус вместо мен и изплези език. — Ако не и най-близкият й. Тя ще ми купи куче.

Хвърлих един строг поглед на канапето.

— Случи се невъзможното — каза Фолк. — Когато Гидиън и Гуендолин са потърсили лейди Тилни, вече са ги очаквали. Всички тук присъстващи могат да потвърдят, че избрахме датата и часа на посещението напълно произволно. И въпреки това, Люси и Пол вече са ги очаквали. Не е възможно тази спънка да се дължи на чиста случайност.

— Това ще рече, че някой ги е уведомил за тази среща — рече господин Джордж, който разлистваше една от книгите. — Въпросът е кой?

— По-скоро кога — рече доктор Уайт, гледайки към мен.

— И с каква цел — допълних аз.

Гидиън веднага смръщи чело.

— Целта е очевидна. Нуждаят се от кръвта ни, за да я прочетат в откраднатия хронограф. Затова и водеха подкрепление със себе си.

— В хрониките не се споменава и дума за вашето посещение — каза господин Джордж. — А сте имали контакт с поне трима пазители, като не броим постовите на изходите. Можете ли да си спомните имената им?

— Прие ни лично първият секретар. — Гидиън отметна една къдрица от челото си. — Името му бе Бъргъс или нещо такова. Той каза, че братята Тимоти и Джонатан де Вилърс се очаква да пристигнат за елапсиране привечер, докато лейди Тилни вече е елапсирала сутринта. Мъж на име Уинзли ни закара с файтон до Белгравия. Той трябваше да ни чака пред къщата, но когато излязохме навън, файтонът беше изчезнал. Трябваше да се спасим, като тичаме, и да се скрием, докато дойде време за скока ни във времето.

Почувствах как се изчервявам, когато в съзнанието ми изникна споменът за скривалището ни. Бързо си взех една сладка и оставих косата ми да се спусне пред лицето.