Ако нещата вървяха добре, Окланд трябваше вече да е заспал, но можеше и да е буден и да се чуди къде, по дяволите, съм отишъл. Бях му казал, че ще се върна и съм сигурен, че ми е повярвал. Но от друга страна, бях му казал, че ще бъда там за вечеря, но не го бях направил.
От момента, в който напуснах апартамента си, се опитвах да успокоя ума си, да се освободя от напрежението, което ми пречеше да заспя. Но не се получаваше. Все още се чувствах нервен и буден, а и не можех да се свържа със Зенда и да проверя дали е добре. Това също ме изнервяше. Искаше ми се да се бях сетил да проверя биографията й, когато се бях включил в системата, да проверя, че все още я водят като помощник-шеф в Да Ускорим Реално Работата. Но не го бях направил и сега се чувствах като кълбо от нерви. Вървях по улиците, воден от тихия настоятелен глас на картата. Спрях в една агенция за новини, взех си още няколко цигари и сканирах копие на
— Добра работа — отбелязах аз.
— Имате ли още? — попита ентусиазирана машината и хукна по петите ми — малък метален цилиндър с червена светлина отгоре и вретеновидна метална ръка.
Зарових ръце в джобовете си.
— Не мисля.
— Много шепнеш.
— Махай се, дроид — раздразни се картата.
Намерих една стара кибритена кутия в джоба си и я извадих.
— Страхотно! Хайде, хвърли я! — подкани ме дроидът, готов за действие.
Хвърлих кутията и дроидът се стрелна към нея. Действаше прибързано, но при втория опит успя да я хване. Махна ми, после хукна надолу по улицата към едно падащо листо на сто ярда от мен. Още два дроида пристигнаха на мястото в същото време и издрънчаха от сблъсъка. Единият успя да улови листото и хукна по улицата като го развяваше триумфално над главата си.
Две минути по-късно свърнах в област 205 М и открих блока на Белрип. Усилията да се справям с вратата ми бяха спестени от група развеселени мъже в бяло, които я оставиха отворена за мен, докато излизаха. Поради някаква причина всички Нацисти живеят разделени по полове в блоковете. Те се женят и така нататък, но дори и тогава просто преспиват в жилището на другия. Изглежда ми странно, но очевидно са щастливи по този начин. На рецепцията видях табло с брошури за общества и клубове, както и знак към трапезарията. Доста бях изгладнял, но реших да почакам. Може би щях да успея да поканя Белрип на обяд.
Нямаше никакъв асансьор и трябваше пеша да изкача шестте етажа до апартамента на Белрип. Стигнах вратата му и натиснах звънеца, но дълго време никой не ми отвори. Копелето не беше вътре.
Въздъхнах и се опитах да реша какво ще правя по-нататък. Извадих лист хартия и написах бележка на Белрип. Помолих го да се свърже с мен. Оставих адреса си, номера на домашния си видеофон, номера на преносимия си видеофон, номера на трансфакса си, дори зодията си. Наистина трябваше да говоря с него, при това скоро. Исках веднага щом е възможно да заспя, а липсата на информация щеше да ме държи буден с дни.
Сгънах бележката и се наведох да я пъхна под вратата. Тогава се случи нещо, което не очаквах — вратата се помръдна.
Изправих се бързо. Вратата се отвори няколко инча.
— Ъ-ъ, г-н Белрип?
Никакъв отговор. Не че очаквах някакъв. Ако имаше намерение да отговори, щеше да го направи след като позвъних. Явно не беше там.
Хвърлих поглед назад и бутнах вратата. Вмъкнах се вътре и я затворих зад мен. Апартаментът много приличаше на този на Брайън Диод. Изкашлях се високо. Никой не ми обърна внимание. Тръгнах предпазливо към всекидневната. Вратата леко зееше. Ослушах се за миг, но не чух нищо. Приготвих се за някакво качествено извинение, ако се окажеше, че човекът е глух и отворих вратата.
Светлината в стаята бе особена. Отне ми време да разбера защо. Белрип седеше в кресло в центъра на стаята, а косата му стърчеше под чудноват ъгъл.
Както и се оказа, той
Не си направих труда да вадя оръжието си. Кръвта по стените и прозорците бе засъхнала. Това, което бе останало от самотния крак на Белрип, приличаше на купчина разложена смес. Дори и в тази жега можех да разбера, че бе мъртъв най-малко от преди пет-шест часа.