САКАТИЯТ БОГ

Корик захлипа, избута го от себе си и се сви на кълбо като дете, заживяло в свят на неспазени обещания.

Хедж издърпа Фидлър встрани от хлипащия войник, а той го погледна безпомощно.

– Ще се съвземе, Фид. Щом се поуспокои и го проумее, ще се оправи.

Бързия Бен и Калам застанаха до двамата сапьори. Фидлър впи поглед в магьосника.

– Истинско ли беше, Бързак? Това, което видях – дали не…

Магьосникът махна с ръка да го последват към ръба на площадката. Посочи една самотна фигура далече долу, не повече от силует, с гръб към тях.

– Държиш ли да го попиташ, Фид?

„Да го попитам? След всичко, което направихме… как да разбирам това? Да го попитам? А ако ми отговори?“

– Не – отвърна той.

– Слушай, ти беше там – трябваше да е така.

„Да! Трябваше – не направихме всичко това заради нищо!“

Фидлър погледна тримата си другари и прошепна:

– Ама и ние сме едни… Изобщо не мислех, че…

– Прати ги долу, Фид – каза Хедж. – Войниците ти – заповядай им да смъкнат ранените от тази шибана гробница.

– Какво?

Бързия Бен и Калам гледаха Хедж подозрително.

Той се навъси.

– Фид, ще ги пратиш долу, нали? Това е само за нас – не разбираш ли? Това, което предстои – само за нас.

Фидлър се обърна и видя войниците си. И усетил скръбта, стиснала сърцето му, запремества с усилие поглед от едно лице към друго. Заизрича имената им в ума си. „Тар. Корик. Ботъл. Смайлс. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. Хелиан. Ърб. Лимп. Кръмп. Синтър. Кисуеър. Мейби. Флашуит. Мейфлай. Класп. Неп Фъроу. Релико. Вастли Бланк. Мейсан Джилани.“

– Къде е Нефариас Бред? – попита намръщено.

Сержант Тар кривна глава.

– Капитане?

– Къде е той, проклети да сте?

– Никакъв Нефариас Бред няма, сър. Измислихме си го – в похода към Ю’Гатан. Дадоха ни клисав хляб един ден. И някой го наречи „нефериъс“ ^[4]. Помислихме, че е смешно – като нещо, което щеше да измисли Брейвън Тут. – Сви рамене.

– Но аз… – Фидлър се обърна към Хедж, но видя безучастния му поглед. – О, добре. – Въздъхна и отново се обърна към войниците си. – Всички, слизайте долу – вземете Суитлард и Ръмджъгс с вас. Аз… ще сляза след малко.

Загледа се след тях. Знаеше какво е обсебило мислите им – празнотата, която вече ги завладяваше. През следващите дни и нощи бавно щеше да се запълни със скръб, докато всички не се удавеха в нея. Погледна отново към небето. Нефритените странници изглеждаха много далечни. Знаеше, че е невъзможно. Твърде скоро бе за това. И все пак…

Лек вятър лъхна по билото, хладен и сух.

– Сега – промълви Хедж.

Стори му се, че чува коне. Изкачваха се насам… а след това три фигури изникнаха пред погледа му. Призрачни, едва видими за очите – можеше да вижда през тях.

Уискиджак. Тротс. Малът.

– О, мамка му – изруга Калам, срита някакъв захвърлен шлем и той се затъркаля надолу по склона. – Пълни говна.

Уискиджак го изгледа.

– Имаш нещо да кажеш ли, Убиец?

А Калам изведнъж се ухили.

– Вони оттук до трона, сър.

Призракът кимна, а след това примижа на запад за миг, преди да се обърне към Хедж.

– Добре се справи, войник. Пътят обратно бе дълъг. Сега готов ли си за нас?

Фидлър усети как нещо в него се прекърши.

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка и почеса няколкото косъма, останали по петнистото му теме.

– Зависи, сър.

– От какво? – попита намръщено Уискиджак, впил очи в сапьора.

Хедж кимна към Фидлър.

– От него, сър.

И Фидлър разбра какво трябва да каже.

– Оставих те отдавна да заминеш, Хедж.

– Да. Но онова беше тогава, а това е сега. Искаш ли да остана? Още няколко години? Докато дойде твоето време, имам предвид?

Ако проговореше, щеше да се разплаче. Така че само кимна.

Хедж се обърна към Уискиджак.

– Още не, сър. Освен това, говорихме си с моите сержанти, вчера. Да си купим някоя кръчма, в град Малаз. Може би даже на Смайли.

Фидлър го погледна намръщено.

– Но никой не може да я намери, Хедж. Келанвед взе, че я скри.

– До Скръбния дом си е. Всички я знаят, Фид.

– Но не могат да я намерят, Хедж!

Сапьорът сви рамене.

– Аз мога.

– Фидлър – каза Уискиджак. – Времето ни тук почти свърши – слънцето скоро ще изгрее и дотогава трябва да сме напуснали този свят за сетен път.

Махна с ръка и Малът пристъпи напред. Държеше торба. Наведе се, развърза я и извади от нея цигулка. Беше резбована на кръжащи баргастки шарки. Щом ги видя, Фидлър вдигна очи към Тротс, а той му се ухили широко.

– Аз ги направих, Фид. А онази грешка там, горе при шийката, Хедж е виновен за нея. Дръпна ме за плитката. Обвинявай него. Да.

Малът грижливо положи цигулката на земята и постави лъка до нея. После вдигна очи към Фидлър почти свенливо.

– Всички имаме пръст в правенето й, Фид. Ние, Подпалвачите на мостове.

– Вземи я – заповяда Уискиджак. – Фидлър, ти беше най-добрият от нас. Все още си.

Фидлър погледна Бързия Бен и Калам. Видя кимванията им. После погледна Хедж, а той се поколеба, сякаш се канеше да възрази, но само сви рамене. Фидлър се взря в безплътните очи на Уискиджак.

– Благодаря ви, сър.

А призракът изненадващо пристъпи напред, наведе се и докосна цигулката. Изправи се, мина през тях и застана с лице към низините на запад.

Фидлър зяпна след него и се намръщи. Какво ставаше?