САКАТИЯТ БОГ

А с ръката си Отатарал Хеборик, наречен някога Леката ръка, се пресегна през водите над него. Лумна бронзова светлина и изпълни цялата пещера.

Огромните пръсти, които изригнаха от гробната могила, обгърнаха целия хълм – но не раздраха земята. Призрачни, прозрачни, извисиха се в дъга и се стегнаха около дракона Отатарал.

Коурабас нададе оглушителен писък – но дали бе вик на болка, на страдание или облекчение, Фидлър не разбра.

Отвъд дракона Отатарал, когото вече притегляха все по-близо към тях, въплъщението на Тиам – все по-ясно откроимо многоглаво чудовище – започна да се разпада. Отекнаха далечни крясъци, докато драконите се изтръгваха и литваха на свобода.

Повечето побягнаха, все едно опашките им бяха пламнали, и Фидлър зяпна след тях, забравил за огромното, спускащо се надолу тяло на дракона Отатарал, докато се разпръскваха бързо, а други, смъртно ранени, закръжиха надолу и западаха по земята с гръмовен трясък. „Шибан дъжд от дракони.“

Бързия Бен се молеше тихо, а след това присви очи – виждаше вече през Коурабас. „Той я държи… който и да си, вече е в ръцете ти.“

„Богове, ще вземе да стане.“

„Обещах, Бърн. Обещах ти, нали?“

„Добре де, сигурно не мога да си припиша цялата заслуга.“

„Сигурно.“

„В името на скромността, ако изобщо спомена за това, имам предвид. Но тук, в главата ми… успях!“

Калам видя пъклената гордост, разцъфнала на лицето на магьосника, и разбра точно какво си мисли мършавият кучи син. Искаше му се да го удари. Ама хубаво. Поне десетина пъти.

Присвит, докато призрачното тяло на дракона Отатарал се плъзгаше леко надолу около тях, той се обърна и погледна към Сакатия бог. Стоеше неподвижен, затворил очи и все така вдигнал ръце към небето.

„Навярно някой дракон може да те отнесе там горе, приятелю. Не всички бягат, нали?“

Жена, която не беше виждал никога, седна до него, погледна го с подкупваща усмивка и каза:

– Харесваш ми.

„Богове, още една.“

– Коя в името на Гуглата си ти?

Усмивката й блесна още по-широка.

– Аз съм тази, която открадна луната. О, виждам, че не ми вярваш, нали?

– Не – отвърна той. – Добре, откраднала си я – но после я счупи тая шибана луна, нали?

Гняв огря лицето й съвсем подобаващо.

– Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците!

А той й се ухили.

– Никога не съм харесвал крадли.

„Разочароваш ги. Винаги действа.“

Бързия Бен ги чу и изсумтя наум.

„Калам, никога няма да се научиш, нали? Или може би просто не можеш да се сдържиш?“

Покривът на пещерата изведнъж засия нажежен до бяло и Хеборик се обърна рязко към Сакатия бог.

– Сега! Отвори очи – не можеш да си тук долу, когато дойде тя. Никой не може!

Сакатия бог се обърна. Усети, че двамата Древни богове са си отишли.

„Сбогом, Маел на моретата и К’рул, Създателю на лабиринти.“

– Отвори си очите!

И той ги отвори и в същия миг усети как Хеборик го хвана за ръката.

Корик беше излазил от пукнатината и сега бе впил очи в Сакатия бог няма и на пет крачки от него. Вътре в него имаше копнеж, непоносима и свирепа нужда. Нужда, която искаше да го погълне. Която искаше да унищожи света, онзи, в който живееше, онзи, който бе само най-тънка кожа между това, което се таеше вътре и което бе отвън.

Нямаше отговор на този копнеж. Никакъв освен очевидния – онзи, в който не смееше да се взре. Направеше ли го, щеше да се изправи пред собствената си история – не пред носталгична гордост обаче, а като пред безброй рани, които не носеше само той. И щеше да види всички белези – тези, които бе понесъл сам, и тези, които бе оставил на другите около него.

Корик гледаше Сакатия бог така, сякаш той можеше по някакъв начин да спаси душата му.

А Падналия отвори очи… и се взря право в неговите.

Нефритени огньове лумнаха на вихрен стълб около бога, завъртяха се все по-бързо, засияха все по-ярко и въздухът зави.

Погледите им се бяха впили един в друг през смарагдовите пламъци.

И Корик видя нещо – там, пробудено… обещание.

Усети как душата му се пресегна напред – близо, все по-близо… пресегна се да докосне.

Сакатия бог му се усмихна – с такава любов, с такова разбиране…

Сянката, която се извиси зад него, не беше на място – нямаше място за нея сред този бушуващ огън. И все пак Корик видя как се надигна и придоби форма. Видя как две ръце се вдигнаха, видя мътносивия блясък на двете остриета.

Предупредителният крясък раздра гърлото му и Корик се хвърли напред…

А ножовете на Котильон забиха надолу.

И потънаха в гърба на Сакатия бог.

Огряното от неземна светлина лице се вцепени все едно усмивката изобщо не беше я имало, главата се отметна и тялото се изви в предсмъртна агония.

Някой се блъсна в Корик и го повали на земята. Той се задържа отчаяно и зави.

Зеленият огън се нажежи и се изстреля на спирала към небето – толкова бързо, че изчезна за няколко мига.

Корик се взря след него, протегнал нагоре ръка.

Чу гласа на Фидлър, непоносимо близо до себе си:

– Беше единственият начин, Корик. Така е най-добре. Нищо не можеш да…