САКАТИЯТ БОГ

Сенкотрон се пресегна и загреба валмо оплетена паяжина под корниза на стената. Вдигна я нагоре, явно за да огледа изсъхналата коруба на умряло насекомо.

„Жалко говно.“

– Ето какво знам, Сенкотрон. Краят започва тук. Отричаш ли това? Едва ли. Иначе нямаше да ме преследваш…

– Дори ти не можеш да пробиеш силата, заобиколила тази крепост – каза богът. – Заслепил си се. Отвори отново портала си, Гъноуз Паран, намери друго място, което да подслони армията ти. Това е безсмислено. – Захвърли паяжината и посочи с бастуна. – Не можеш да надвиеш онези двамата, знаем го и ти, и аз.

– Но те не го знаят, нали?

– Ще те изпитат. Рано или късно.

– Още чакам.

– Може би още днес.

– Ще се обзаложиш ли за това, Сенкотрон?

– Нямаш нищо, което да искам – изсумтя богът.

– Лъжец.

– Тогава аз нямам нищо, което да искаш.

– Всъщност случайно…

– Виждаш ли ме да държа нашийник? Той не е тук. Замина да свърши други неща. Ние сме съюзници, разбираш ли? Съюз. Не някакъв проклет брак.

Паран се ухили.

– Колкото и да е странно, дори не мислех за Котильон.

– Безсмислен облог, тъй или иначе. Ако загубиш, умираш. Или оставяш армията си да умре, което не мога да си представя. Освен това изобщо не си тъй непочтен като мен. Искаш ли този облог? Сериозно? Дори когато губя, печеля. Дори когато губя… печеля!

Паран кимна.

– И това винаги е било играта ти, Сенкотрон. Виждаш ли, познавам те по-добре, отколкото си мислиш. Да, бих се обзаложил с теб. Няма да ме изпитат днес. Ще отблъснем атаката им… отново. И ще умрат още Изповядани и Разводнени. Ще останем тръна в петата им, който не могат да извадят.

– Всичко това заради вярата ти? Глупак!

– Това са условията за този облог. Съгласен ли си?

Фигурата на бога сякаш се измести, изчезна почти напълно за миг, след което отново се появи и бастунът изрони парчета камък от разядения зъбец.

– Съгласен!

– Ако ти спечелиш и аз оцелея – продължи Паран, – получаваш каквото искаш от мен, каквото и да е то и стига да е във властта ми да го дам. Ако аз спечеля, получавам каквото поискам от теб.

– Стига да е във властта ми…

– Ще е.

Сенкотрон измърмори нещо под нос, след което изсъска:

– Добре, кажи ми какво искаш.

И Паран му каза.

Богът се изкиска.

– И смяташ, че е във властта ми? Смяташ, че Котильон няма думата по въпроса?

– Ако има, по-добре го попитай. Освен ако не се окаже, както подозирам, че нямаш никаква представа къде е отишъл съюзникът ти. В този случай, Боже на сенките, ще изпълниш каквото искам и след това ще отговаряш пред него.

– Не отговарям пред никого! – Нов крясък разтърси крепостта.

Паран се усмихна.

– Е, Сенкотрон, знам точно как се чувстваш. Хайде, кажи сега какво търсиш от мен?

– Търся източника на вярата ти. – Бастунът се развъртя във въздуха. – Че тя е там. Че търси каквото ти търсиш. Че там, на Равнината на кръв и вериги, ще я намериш и ще застанеш пред нея – все едно че двамата сте предвиждали това през цялото време, след като адски добре знам, че не сте! Вие дори не се харесвате!

– Сенкотрон, не мога да ти продам вяра.

– Излъжи тогава, проклет да си, само го направи убедително!

Чу плясък на копринени криле, стържене във вятъра. „Момче с хвърчило. Господар на дракони. Владетел на всичко, което не може да се владее. Възседни виещия хаос и го наречи господство – кого лъжеш? Пусни го, хлапе. Твърде много е.“ Но нямаше да го направи, не знаеше как.

„Мъжът с посребрялата брада гледа и не може да каже нищо.“

„Лошо.“

Погледна наляво, но сянката беше изчезнала.

Трясък долу от двора го накара да се обърне. Тронът, грамада от пламъци, бе пропаднал в купчината смет. А димът скочи нагоре към небето като звяр неокован.

2.

Оглеждам живите около мен,

така мъчителни и смирени

на колене на камъка студен

пред току-що намереното.

Нощ изнурителна ли беше

като всички?

Или пък беше ден жесток

пред който падаш ничком?

Сами избрахте битката

и туй ви прави чест.

Ала словата ви от кръв

са непосилни днес.

Песен за скърби незасвидетелствани

Напат Унилия

Вече не можеше да се осланя на небето. Алтернативата, прецени той, докато оглеждаше съсухрените си изгнили крайници, водеше до униние. Тюлас Остригания огледа със смътен ужас насечения пейзаж – проклятие, преследвало всички вървели по тази раздрана земя. Нещата, които доскоро бе гледал от много високо, сега се оказваха сериозни препятствия: безброй оврази, врязали дълбоки раздрани жлебове по пътя му.

„Тя е ранена, но не кърви. Все още поне. Не, вече го разбирам. Тази плът е мъртва. И все пак това място ме привлича. Защо?“ Приближи се с накуцване до ръба на най-близката пукнатина. Надникна надолу. Тъмнина, хладен лъх, леко вкиснат от миризмата на гнило. И… още нещо.

Тюлас Остригания застина за миг, а след това пристъпи в празното и полетя надолу.