САКАТИЯТ БОГ

– Груб съм само с тези, които заслужават.

– А ако дните на тази връзка са преброени?

– Преброени са – отвърна й той и се ухили. – Но не и нощите.

Смрачаваше се. Далечните камбани на града смътно прогласиха скръбта им, а в окъпаните в синя светлина улици и улички завиха кучета.

Стоеше в сенките, в най-закътаната стая в двореца на градския владетел и видя как той се отдръпна от камината и изтупа пепелта от ръцете си. Не можеше да има съмнение в наследената кръв, а бремето, което бе носил баща му, сякаш бе натежало като старо наметало върху изумително широките рамене на сина. Никога нямаше да може да разбере такива същества. Готовността им за мъченичество. Тежестите, с които измерваха собствената си стойност. Волята им да прегърнат дълга.

Той се смъкна в стола с високия гръб, изпъна крака и мъждукащата светлина на пламъците от съживения огън заблиза металните пъпки по високите му до коленете кожени ботуши. Отпусна глава назад, притвори очи и заговори:

– Качулатия знае как успя да влезеш тук и си представям как Силана настръхва точно в този момент, но ако не си тук, за да ме убиеш, на масата вляво от теб има вино. Налей си.

Намръщена, тя излезе от сенките. Изведнъж стаята й се стори твърде малка, стените заплашваха да я затиснат. Да изостави така драговолно небето заради тежък камък и почернели греди… не, изобщо не можеше да разбере това.

– Само вино?

Гласът й бе малко хрипкав – от много време не беше прибягвала до него.

Издължените му очи се отвориха и той я изгледа с непресторено любопитство.

– Предпочиташ?

– Ейл.

– Съжалявам. За ейл ще трябва да слезеш до кухнята.

– Кобилешко мляко тогава.

Веждите му се вдигнаха.

– Долу до дворцовата порта, завиваш наляво и вървиш около петстотин левги. И това е само предположение, имай предвид.

Тя сви рамене и пристъпи към камината.

– Дарът се бори.

– Дар ли? Не разбирам.

Тя посочи пламъците.

– Аха. Е, стоиш в дъха на Майката Тъма… – Изведнъж се сепна. – Тя знае ли, че си тук? Но пък… – Отново се отпусна. – Как би могла да не знае?

– Знаеш ли коя съм? – попита тя.

– Имасс.

– Аз съм Апсал’ара. В своята нощ в Меча, единствената му нощ, той ме освободи. Намери време за това. За мен. – Усети се, че трепери.

Той продължаваше да я гледа.

– И си дошла тук.

Тя кимна.

– Не очакваше това от него, нали?

– Не. Твоят баща… нямаше причина за съжаление.

Той стана, отиде до масата и си наля вино. Вдигна чашата и се загледа в нея.

– Знаеш ли… Дори не го искам това. Необходимостта… да правя нещо. – Изсумтя. – Няма причина за съжаление, но…

– Те го търсят в тебе. Нали?

– Дори в името ми ще го намериш – пак изсумтя той. – Нимандър. Не, не съм единственият му син. Нито дори любимият – не мисля, че имаше любими синове. И все пак… – Махна с чашата в ръката си. – Ето, че седя в неговия стол, пред неговия огън. Този дворец е като… като…

– Неговите кости?

Нимандър потръпна и извърна очи.

– Твърде много празни стаи, това е.

– Трябват ми някакви дрехи – каза тя.

Той кимна разсеяно.

– Забелязах.

– Кожи. Коприни.

– Възнамеряваш да останеш ли, Апсал’ара?

– До теб, да.

Той се обърна и я погледна с нещо като изненада, ако изобщо можеше да е изненадан от нещо.

– Но няма да съм негово бреме – добави тя.

Кисела усмивка.

– Мое значи?

– Назови най-близките си съветници, господарю.

Той изгълта половината вино и остави чашата на масата.

– Върховната жрица, обречена на целомъдрие, и се боя, че това не й помага. Скинтик, брат. Десра, сестра. Корлат, Спинок, най-доверените слуги на баща ми.

– Тайст Андий.

– Разбира се.

– А онзи долу?

– Онзи?

– Съветваше ли те той някога, господарю? Стоиш ли до решетките в прозорчето на вратата, за да гледаш как мърмори и крачи напред-назад? Изтезаваш ли го? Ще ми се да знам, че ще служи.

Видя неприкрития гняв на лицето му.

– Какво, моят шут ли искаш да бъдеш? Чувал съм за такива роли в човешките дворове. Ще ми срежеш жилите на краката и ще се смееш, когато залитна и падна? – Озъби се. – Ако ще си лицето на съвестта ми, Апсал’ара, не трябваше ли да си по-хубава?

Тя само кривна глава и не отвърна.

Яростта му изведнъж рухна и той извърна очи.

– Той сам си избра изгнанието. Опита ли да отвориш онази врата? Заключена е отвътре. Но пък ние нямаме проблем да му простим. Тъй че посъветвай ме. Аз съм владетел и е във властта ми да правя такива неща. Да опрощавам осъдените. Но ти си видяла криптите под нас. Колко затворници треперят под желязната ми ръка?

– Един.

– И аз не мога да го освободя. Това определено заслужава някоя и друга шега.

– Луд ли е?

– Клип? Сигурно.

– Тогава не, дори ти не можеш да го освободиш. Баща ти взе стотици за веригите на Драгнипур, стотици също като този Клип.

– Смея да кажа, че той не го нарече свобода.

– Нито милост – отвърна тя. – Те са недосегаеми за господар, и за бог също.