САКАТИЯТ БОГ

После се изправи и огледа хоризонта. Старите земи на Елан. Но с тяхното изчезване бяха запустели и те, не бе останало нищо освен големите овални камъни, задържали някога страните на шатрите, и старите убежища и пътеки от още по-отдавна. От едрите животни, обитавали някога тази равнина, не бе останало ни едно стадо, питомно или диво. Имаше достойно за възхита съвършенство в това ново състояние на нещата обаче. Без престъпници няма престъпление. Без престъпление няма жертви. Вятърът стенеше и никой не заставаше насреща му, за да отвърне.

Съвършена присъда с вкус на рай.

„Прероден. Прероден рай. От тази пуста равнина – светът. От това обещание – бъдещето.“

„Скоро.“

Пое по пътя си и остави хълма зад себе си, а на него – тялото на Икариум, приковано към земята с вериги от кости. Когато се върнеше, щеше да ликува, изпълнена с триумф. Или с отчаяна нужда. При второто щеше да го събуди. При първото щеше да сграбчи главата му с ръце и с едно-единствено жестоко извиване да прекърши врата на това изчадие.

А каквото и решение да я очакваше, в онзи ден предците й щяха да пеят от радост.

Тронът на крепостта гореше в двора, захвърлен върху могилата смет. Сиво-черният дим се извиси на стълб, издигна се над бастионите и вятърът го накъса, дрипите плющяха като знамена високо над опустошената долина.

Полуголи деца лудуваха по бойниците и гласовете им се врязваха в тропота и стърженето откъм главната порта, където зидарите поправяха щетите от вчерашния ден. Стражата се сменяше и Върховният юмрук чуваше отсечените команди зад гърба си. Примига да махне потта и прахта, наведе се предпазливо над разядения зъбец и с присвити очи огледа добре подредения вражески лагер, развърнал се по дъното на долината.

От покривната платформа на четвъртитата кула вдясно от него едно дете, не повече от десетгодишно, се бореше с някогашно сигнално хвърчило – с плясък на криле раздраният копринен дракон изведнъж се издигна във въздуха, завъртя се и закръжи. Гъноуз Паран примижа нагоре към него. Дългата опашка на дракона заблестя сребриста на следобедната светлина. Същата опашка, спомни си той, която се рееше в небето над крепостта в деня на завоеванието.

Какво бяха сигнализирали бранителите тогава?

Беда. Помощ.

Хвърчилото се издигаше все по-високо, докато завихреният от вятъра пушек не го погълна.

Чу позната ругатня, обърна се и видя Върховния маг на Воинството – провираше се през хлапетата по стълбището, сбърчил лице с отвращение, все едно се провираше през тълпа прокажени. Измъкна се и закрачи към Върховния юмрук, рибешкият гръбнак потрепваше между зъбите му.

– Кълна се, че са повече от вчера. Как е възможно това? Не изскачат от нечие бедро вече полуотраснали, нали?

– Още изпълзяват от пещерите – отвърна Паран и отново огледа вражеския лагер.

Ното Бойл изсумтя.

– Ха. Кой изобщо си е въобразил, че пещерите стават за нормален живот? Вмирисано, мокро и гъмжи от паразити. Ще плъзне болест, помнете ми думата, Върховен юмрук, а Воинството вече изтърпя предостатъчно.

– Нареди на Юмрук Бюд да събере почистващ екип – каза Паран. – Кои отделения влязоха в склада с рома?

– Седмо, Десето и Трето, Втора рота.

– Сапьорите на капитан Суиткрийк.

Ното Бойл извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа розовия му връх. После се наведе от стената и изплю нещо червено.

– Да, сър. Нейните.

Паран се усмихна.

– Е, добре.

– Пада им се, да. Тъй че ако плъпнат още гадини…

– Те са деца, маг, не са плъхове. Осиротели деца.

– Нима? Бели и кльощави, направо настръхвам от тях, само това казвам, сър. – Захапа отново гръбнака и той заподскача в устата му. – Я пак ми кажете, с какво това е по-добро от Ейрън?

– Ното Бойл, като Върховен юмрук отговарям само пред императрицата.

– Само че тя е мъртва – изсумтя магът.

– Което означава, че не отговарям пред никого, дори пред теб.

– И точно това е проблемът, закован направо на дървото, сър. Закован на дървото. – Видимо доволен от казаното, кимна надолу и захапа рибешкия гръбнак по-здраво. – Много са се раздвижили нещо. Нова атака ли готвят?

Паран сви рамене.

– Още са… объркани.

– Знаете ли, ако решат да нарекат блъфа ни…

– Кой казва, че блъфирам, Бойл?

– Искам да кажа, сър, никой не отрича дарбите ви и прочие, но ония двама командири там, ако им омръзне да хвърлят срещу нас Разводнени и Изповядани – ако просто рекат да се вдигнат и тръгнат насам, лично, ами… това имах предвид, сър.

– Мисля, че ти дадох заповед преди малко.

Ното се намръщи.

– Юмрук Бюд, да. Пещерите. – Обърна се да си тръгне, но спря и го погледна през рамо. – Те ви виждат, знаете ли. Как стоите тук, ден след ден. Дразните ги.

– Чудя се – отрони замислено Паран, загледан към вражеския лагер.

– Сър?