Рубиненочервено

— И аз все това й казвам — обади се мъжки глас. На вратата се бе появил млад мъж, който небрежно се приближаваше. — Винаги й казвам: Маргрет, допускаш огромна грешка, като се доверяваш на погрешните хора. О, всичко изглежда много апетитно. За нас ли е?

Гидиън рязко си пое въздух, после посегна към мен и сграбчи китката ми.

— Нито крачка повече! — изфуча ядосано той.

Мъжът повдигна вежда.

— Просто ще си взема сандвич, ако нямаш нищо против.

— Спокойно се обслужи — каза прапрабаба ми, след което излезе от стаята, а икономът застана пред вратата. Въпреки белите си ръкавици, сега приличаше на охранител на някой много оборотен клуб.

Гидиън тихо изруга.

— Не се страхувайте от Милхаус — каза младият мъж. — Въпреки че вече веднъж е скършвал врата на някакъв тип. По погрешка, нали, Милхаус?

Бях се втренчила в мъжа, не можех да се въздържа. Имаше същите очи като Фолк де Вилърс, жълти като кехлибари. Подобно на вълк.

— Гуендолин Шепърд! — Когато ми се усмихна, заприлича още повече на Фолк де Вилърс. Само дето беше двайсет години по-млад и късо подстриганата му коса бе гарвановочерна. Погледът му ме плашеше, беше дружелюбен, но в него имаше още нещо, което не можех точно да определя. Може би гняв? Или болка? — За мен е удоволствие да се запозная с теб. — Гласът му за малко бе станал дрезгав. Той ми протегна ръка, но Гидиън ме хвана с две ръце и ме притегли към себе си.

— Не смей да я докосваш!

Мъжът отново повдигна вежда.

— От какво се страхуваш, малкия?

— Много добре знам какво искаш от нея!

С гърба си усещах ударите на сърцето на Гидиън.

— Кръвта й? — Мъжът си взе един от малките, много тънки сандвичи и го лапна. После вдигна срещу нас дланите си и каза: — Нямам спринцовка, нито скалпел, виждаш ли? А сега пусни момичето. Ще я смачкаш. — Отново този странен поглед, насочен към мен. — Казвам се Пол. Пол де Вилърс.

— Така си и помислих — казах аз. — Вие сте този, който е примамил братовчедка ми Люси да откраднете хронографа. Защо сте го направили?

Пол де Вилърс сви устни.

— Струва ми се странно, като ми говориш на „вие“.

— А на мен ми се струва странно, че ме познавате.

— Престани да говориш с него — каза Гидиън.

Вече не ме държеше толкова здраво, само ме притискаше с една ръка към себе си, а с другата отвори една странична врата и хвърли поглед в съседната стая. Още един мъж с ръкавици стоеше там на пост.

— Това е Франк — каза Пол. — И тъй като не е толкова едър и силен като Милхаус, има пистолет, виждаш ли?

— Да — изръмжа Гидиън и затвори вратата с трясък.

Той действително бе имал право. Бяхме попаднали в капан. Но как бе възможно? Едва ли всеки ден Маргрет Тилни сервираше масата за нас и поставяше мъж с пистолет в съседната стая.

— Откъде знаехте, че днес ще дойдем тук? — попитах Пол.

— Е, ако сега ти кажа, че изобщо не съм знаел, а просто се отбих случайно, сигурно няма да ми повярваш, нали? — Той си взе кифличка и се отпусна в един от столовете. — Как са твоите скъпи родители?

— Затваряй си устата! — изсъска Гидиън.

— Все пак не е забранено да попитам как са родителите й!

— Добре. Или поне майка ми. Баща ми почина.

Пол изглеждаше изненадан.

— Починал? Но Никълъс бе мъж като върлина, толкова здрав и силен!

— Разболя се от левкемия. Почина, когато бях на седем.

— О, боже мой. Ужасно съжалявам. — Пол ме погледна с тъга в очите. — Сигурно е било ужасно за теб да израснеш без баща.

— Престани да говориш с него — каза отново Гидиън. — Той се опитва просто да ни задържи, докато дойде подкрепление.

— Все още ли смяташ, че искам вашата кръв? — жълтите очи бяха придобили опасен блясък.

— Определено.

— И си мислиш, че аз, Милхаус, Франк и пистолетът няма да успеем сами да се справим с теб? — попита Пол подигравателно.

— Определено — отново отвърна Гидиън.

— О, сигурен съм, че скъпият ми брат и другите пазители са се погрижили да те превърнат в истинска бойна машина. Все пак е трябвало да избуташ каруцата от калта. Или по-точно казано — хронографа. Нас ни обучаваха на задължителното свирене на цигулка и просто заради традицията на малко фехтовка. Но се обзалагам, че ти знаеш и таекуондо и други подобни неща. Все пак трябва да можеш всичко това, щом ще пътуваш в миналото, за да взимаш от кръвта на хората.

— Досега тези хора са ми давали кръвта си доброволно.

— Но само защото не знаят до какво ще доведе това!

— Не! Защото не искат да разрушат нещо, за което пазителите от столетия насам работят, изследват и пазят!

— Дрън-дрън! С тези патетични приказки са ни проглушавали ушите цял живот. Но ние знаем каква е истината за намеренията на граф Сен Жермен.

— И каква е истината? — попитах аз.

По стълбите се чуха приближаващи се стъпки.

— Подкреплението вече идва — каза Пол без да се обърне.

— Истината е, че лъже, само щом си отвори устата — каза Гидиън.

Икономът отстъпи, за да пусне в стаята едно грациозно червенокосо момиче, само малко по-възрастно от това да може да бъде дъщеря на лейди Тилни.

— Не мога да повярвам — каза момичето. Гледаше ме сякаш никога не е виждала нещо по-странно от мен.