Рубиненочервено

— Спокойно можеш да повярваш, Принцесо! — каза Пол. Гласът му звучеше нежно и малко загрижено.

Момичето стоеше на прага като заковано.

— Ти си Люси — казах. Родствената прилика нямаше как да остане незабелязана.

— Гуендолин — прошепна тя.

— Да, това е Гуендолин — рече Пол. — А този тип, който се е вкопчил в нея, сякаш тя е любимото му мече, е моят братовчед, племенник, или както там му се вика. За съжаление през цялото време иска да си ходи.

— Моля ви, недейте — каза Люси. — Трябва да говорим с вас.

— Някой друг път с удоволствие — отвърна Гидиън. — Може би когато не присъстват толкова много непознати.

— Важно е! — каза Люси.

Гидиън се изсмя.

— О да, не се съмнявам.

— Ти спокойно можеш да си вървиш, малкия — рече Пол. — Милхаус ще те придружи до вратата. Но Гуендолин ще остане още малко. Имам чувството, че с нея може да се говори по-добре. Тя все още не е преминала през цялото това промиване на съзнанието... О, по дяволите!

Ругатнята беше предизвикана от малкия черен пистолет, който сякаш от нищото се появи в ръката на Гидиън. Напълно хладнокръвно той го насочи към Люси.

— Сега двамата с Гуендолин ще напуснем съвсем спокойно къщата — каза той. — Люси ще ни придружи до вратата.

— Ти си истински мръсник — каза тихо Пол. Той се бе изправил и местеше с колебание погледа си между Милхаус, Люси и нас с Гидиън.

— Седни — нареди Гидиън. Гласът му бе леден, но аз чувствах препускащия му пулс. Той продължаваше да ме притиска към себе си със свободната си ръка. — И вие също се присъединете към него, Милхаус. Останаха още много сандвичи. Пол отново седна и погледна към страничната врата. — Само една дума към Франк и ще натисна спусъка — каза Гидиън.

Люси го гледаше с широко отворени очи, но не изглеждаше да се страхува. За разлика от Пол. Той сякаш наистина вярваше, че Гидиън е напълно сериозен.

— Направи, каквото казва — обърна се той към Милхаус и икономът напусна поста си пред вратата и седна до масата, като през цялото време ни хвърляше сърдити погледи.

— Вече си го срещал, нали? — Люси гледаше Гидиън право в очите. — Вече си се виждал с граф Сен Жермен.

— Три пъти. И той е наясно за намеренията ви. Обърни се! — Той опря дулото на пистолета в тила й. —Тръгвай!

— Принцесо...

— Всичко е наред, Пол.

— Те са му дали проклет автоматичен „Смит & Уесън“. Мислех, че това е в разрез с дванайсетте златни правила.

— Когато излезем на улицата, ще я пуснем — каза Гидиън. — Но ако преди това тук горе някой дори помръдне, тя е мъртва. Хайде, Гуендолин. Ще им се наложи друг път да опитат да се доберат до кръвта ти.

Поколебах се.

— Може би наистина искат само да говорим.

Живо се интересувах от това, което имаха да кажат Пол и Люси. Но от друга страна, ако наистина бяха толкова безобидни, на каквито се правеха, защо бяха поставили тези охранители в стаята? При това въоръжени? Отново си спомних за мъжете от парка.

— Със сигурност не искат само да говорим — отвърна Гидиън.

— Безсмислено е — рече Пол. — Те са промили съзнанието му.

— Това е дело на графа — каза Люси. — Той може да е много убедителен, както много добре знаеш.

— Ще се видим отново — каза Гидиън.

Междувременно бяхме стигнали до площадката на стълбището.

— Това заплаха ли е? — извика Пол. — Наистина ще се видим отново, можеш да си сигурен!

Гидиън държеше пистолета насочен към тила на Люси, докато стигнахме до входната врата. Всеки миг очаквах Франк да се втурне от другата стая, но той не помръдна. И прапрабаба ми никъде не се виждаше.

— Не трябва да допускате кръгът да се затвори — каза Люси настойчиво. — Никога повече не посещавайте графа в миналото. Най-вече Гуендолин никога не трябва да се среща с него.

— Просто не я слушай! — Гидиън бе принуден да ме пусне. Докато едната му ръка бе заета с пистолета, насочен към Люси, с другата отвори входната врата и погледна навън към улицата.

От горния етаж се чуваха гласове. Уплашено погледнах нагоре по стълбите. Там горе бяха събрани трима мъже и един пистолет и там трябваше да си останат.

— Вече се срещнах с него — казах на Люси. — Вчера...

— О, не! — лицето й пребледня още повече. — Той знае ли каква е магията ти?

— За коя магия говориш?

— Магията на гарвана — каза Люси.

— Магията на гарвана е просто мит. — Гидиън хвана ръката ми и ме задърпа надолу по стълбите към улицата. От файтона ни нямаше и следа.

— Това не е вярно. И графът го знае.

Гидиън продължаваше да държи пистолета насочен към главата на Люси, но сега погледът му бе привлечен от прозорците на първия етаж. Много вероятно бе там да стоеше Франк с пистолета си. Все още козирката над входа ни осигуряваше прикритие.

— Почакай — казах на Гидиън и погледнах към Люси. В големите й сини очи плуваха сълзи и поради някаква причина ми беше трудно да не й повярвам. — Защо си толкова сигурен, че не казват истината? —попитах го тихо.

В първия момент ме погледна объркано. Очите му трепнаха.

— Просто съм сигурен — прошепна.

— Но не звучиш така — каза Люси с нежен глас. — Можете да ни вярвате.

Наистина ли можехме? Как бяха успели да постигнат невъзможното и да ни издебнат тук?

В този миг с крайчето на окото си видях сянката.