Рубиненочервено

И аз му се усмихнах в отговор. Беше наистина много сладък с русите си къдрици и трапчинките.

— Здравей!

— Здравей, Гуендолин — отвърна Робърт.

— Няма причина за такъв прекомерен възторг от това, че отново се виждаме — каза доктор Уайт и размаха черната превръзка за очи.

— О, не, защо отново се налага?

— Нямаме основание да ти имаме доверие — каза докторът.

— О! Дайте това тук, грубиян такъв! — мадам Росини дръпна черната кърпа от ръката му. — Този път никой няма да развали прическата.

Много жалко. Тя лично завърза внимателно очите ми. И косъм от прическата не се размести.

— Пожелавам ти много късмет, малката — каза, докато доктор Уайт ме извеждаше в коридора.

Помахах слепешката за довиждане. Чувството да се препъвам в нищото отново бе неприятно. Въпреки това отсечката постепенно започваше да ми се струва позната. Но този път Робърт ме предупреждаваше:

— Още две стъпала и след това наляво през тайната врата. Внимание, има праг. Още десет крачки и започва голямото стълбище.

— Наистина страхотно обслужване, благодаря.

— Само без иронични забележки — каза доктор Уайт.

— Защо ти можеш да ме чуеш, а той не? — попита Робърт натъжено.

— За съжаление и аз не знам — казах и се натъжих. — Искаш ли да му кажеш нещо?

Робърт замълча.

— Гленда Монтроуз е права. Ти наистина си говориш сама.

Опипах с ръка протежението на стената.

— О, тази ниша ми е позната. Сега отново има стъпало, ето го, а след двайсет и четири крачки се завива надясно.

— Броила си стъпките!

— Само защото ми е скучно. Защо всъщност сте толкова подозрителен, доктор Уайт?

— Изобщо не съм. Напълно ти вярвам. Все още. Защото в момента до известна степен си кротка, в най-лошия случай повлияна от погрешните схващания на майка ти. Но никой не знае какво ще стане от теб. И затова не бих искал да знаеш мястото, където се съхранява хронографа.

— Това подземие не би могло да е чак толкова голямо.

— Дори не можеш да си представиш колко е голямо. Дори сме загубвали хора там долу.

— Наистина ли?

— Да. В В гласа му се прокрадваше насмешка и по това познах, че само се шегува. — Други дни наред са се лутали из коридорите, докато най-накрая са се добрали до някой изход.

— Бих искал да му кажа, че съжалявам — каза Робърт. Явно дълго бе мислил над това.

— О! — Бедното момче. Искаше ми се да спра и да го прегърна. — Но ти нямаш никаква вина.

— Сигурна ли си? — Явно доктор Уайт все още говореше за хората, които се бяха загубвали в подземния сутерен.

Робърт подсмръкна.

— Сутринта се бяхме скарали. Казах му, че го мразя и че ми се иска някой друг да ми бе баща.

— Но той със сигурност не го е взел на сериозно. Със сигурност не е.

— Напротив. А сега си мисли, че не го обичам, а аз не мога да му го кажа. — Гласчето, което сега ясно доловимо трепереше, направо ми късаше сърцето.

— Затова ли все още си тук?

— Не искам да го оставя сам. Макар че не може да ме види и чуе, може би усеща, че съм тук.

— О, миличкия ми — сега вече не можах да се сдържа и спрях. — Със сигурност знае, че го обичаш. Всеки баща знае, че понякога децата казват неща, които изобщо не мислят.

— Без съмнение — рече доктор Уайт, чийто глас изведнъж прозвуча пресипнало. — Когато човек е забранил на детето си два дни да не гледа телевизия, защото е оставило колелото си в дъжда, не трябва да се учудва, ако то му се развика и му каже неща, които изобщо не мисли.

Той ме побутна да продължа напред.

— Радвам се, че го казахте, доктор Уайт.

— Аз също — рече Робърт.

През остатъка от пътя двамата бяхме в отлично настроение. Една тежка врата се отвори и затвори след нас.

Първото, което видях, когато свалих превръзката от очите си, бе Гидиън с цилиндър на главата. Веднага избухнах в гръмък смях. Ха-ха! Този път той бе идиотът с шапка!

— Днес тя е в особено добро настроение благодарение на продължителните монолози, които водеше със себе си — каза доктор Уайт, но гласът му не звучеше толкова хапливо както обикновено.

Господин Де Вилърс се присъедини към смеха ми.

— И аз го намирам за смешен. Изглежда като цирков директор.

— Радвам се, че се забавлявате — каза Гидиън.

Като изключим цилиндъра, изглеждаше добре. Дълъг тъмен панталон, тъмен редингот, бяла риза — почти сякаш се канеше да ходи на сватба. Огледа ме от главата до петите и аз затаих дъх, докато напрегнато очаквах да ми го върне. На негово място от раз биха ми хрумнали поне десетина обидни коментара за външния ми вид.

Но той не каза нищо, само се усмихна.

През това време господин Джордж бе зает с хронографа.

— Гуендолин получи ли всички указания?

— Мисля, че да — каза Де Вилърс.

В продължение на половин час той ми бе разяснявал „Мисия нефрит“, докато мадам Росини бе подготвяла костюма. Мисия нефрит! Бях се почувствала малко като таен агент Ема Пил. Двете с Лесли обожавахме филма „Отмъстителите“ с Ума Търман.