Рубиненочервено

— Внимавай! — извиках, но Милхаус вече ни бе приближил.

Гидиън се завъртя в последния момент, когато икономът вече замахваше, за да нанесе удар.

— Милхаус, недей! — Това бе гласът на Пол, идващ от стълбите.

— Тичай — извика Гидиън и за части от секундата взех решение.

Затичах се толкова бързо, колкото ми позволяваха ботушките. С всяка крачка очаквах да чуя шума от изстрел.

— Говори с дядо — викна Люси подире ми. — Попитай го за зеления ездач!

Гидиън ме настигна чак на следващия ъгъл.

— Благодаря — каза задъхано и прибра пистолета. — Ако го бях загубил, щеше да стане напечено. Да минем оттук.

Огледах се.

— Преследват ли ни?

— Не вярвам. Но за всеки случай трябва да побързаме.

— Откъде изведнъж се появи този Милхаус? През цялото време наблюдавах стълбището.

— Сигурно в къщата има и друго стълбище. И аз не се бях сетил за това.

— Къде е пазителят с файтона? Нали трябваше да ни чака.

— Откъде да знам! — каза Гидиън, останал без дъх.

Хората по тротоара ни гледаха озадачени, докато минавахме тичешком покрай тях, но вече бях започнала да свиквам с това.

— Кой е зеленият ездач?

— Нямам никаква представа — отвърна Гидиън.

Постепенно започнах да чувствам бодежи от едната си страна. Нямаше да издържа това темпо още дълго. Гидиън сви в една тясна странична уличка и накрая се спря пред портата на една църква. „Света Троица“ — прочетох върху табелата.

— Какво ще правим тук? — попитах задъхано.

— Ще се молим — отвърна Гидиън. Той се огледа преди да отвори тежката врата, после ме избута в сумрачната вътрешна част на църквата и затвори вратата след нас.

Веднага ни обгърна тишина, мирис на тамян и онова тържествено настроение, което веднага обземаше човек, когато пристъпеше в църква.

Църквата беше хубава, с цветни витражни прозорци, стени от светъл камък и свещници, в които тихо трепкаха свещички, всяка една представляваща молитва или пожелание.

Гидиън ме поведе през църквата към една стара изповедалня, дръпна завесата и посочи към мястото в малката кабина.

— Не го мислиш сериозно, нали? — прошепнах.

— Напротив. Аз ще седна от другата страна и ще чакаме, докато се завърнем обратно.

Отпуснах се слисана върху седалката. Гидиън дръпна обратно завесата под носа ми. Миг по-късно малкото решетъчно прозорче към мястото отсреща се отвори.

— Удобно ли ти е?

Постепенно дишането ми бе започнало да се нормализира и очите ми да привикват към сумрака. Гидиън ме гледаше с престорена сериозност.

— Е, дъще моя! Нека благодарим на господ за сигурния му подслон.

Зяпнах го. Как можеше да е толкова спокоен, направо дързък? Та той току-що беше изложен на голямо напрежение, мили боже, дори бе държал опрян пистолет в главата на братовчедка ми! Нямаше начин всичко това да го е оставило безчувствен.

— Как е възможно да се шегуваш?

Изведнъж той се смути и сви рамене.

— Хрумва ли ти нещо по-добро?

— Да! Например можем да се опитаме да разберем какво се случи току-що! Защо Люси и Пол твърдят, че някой е промил съзнанието ти?

— Откъде мога да знам? — Той прокара пръсти през косата си и забелязах, че ръката му съвсем леко трепереше. Значи не беше чак толкова хладнокръвен, колкото се правеше. — Искат да породят съмнение в теб. Както и в мен.

— Люси каза да попитам дядо. Явно не знае, че е починал. — Спомних си плувналите й в сълзи очи. — Бедната. Трябва да е ужасно никога повече да не можеш да видиш семейството си в бъдещето.

Гидиън не каза нищо. Известно време просто мълчахме. Погледнах към вътрешността на църквата през една пролука в завесата. Един малък гаргойл, може би стигащ до коленете, със заострени уши и смешна гущероподобна опашка, се показа подскачайки от сенките на една колона и се загледа към нас. Бързо погледнах встрани. Ако забележеше, че мога да го видя, със сигурност щеше да стане много досаден. Призраците гаргойли можеха да бъдат големи лепки, знаех го от личен опит.

— Сигурен ли си, че можеш да вярваш на граф Сен Жермен? — попитах, докато гаргойлът се приближаваше подскачайки си.

Гидиън пое дълбоко въздух.

— Той е гений. Открил е неща, които никой друг човек преди него... да, вярвам му. Каквото и да си мислят Люси и Пол, те грешат. — Той въздъхна. — Във всеки случай до скоро бях напълно сигурен в това. Всичко изглеждаше толкова логично.

Явно се сторихме скучни на малкия гаргойл. Той се покатери на една колона и изчезна в галерията при органа.

— А сега вече не изглежда ли?

— Знам само, че държах всичко под контрол, докато не се появи ти.

— Да не би да ме държиш отговорна за това, че за първи път в живота ти не всички танцуват по свирката ти? — Повдигнах вежди точно както бях видяла той да го прави. Чувството беше невероятно! За малко да се ухиля, толкова бях горда със себе си.

— Не! — Той поклати глава и въздъхна. — Гуендолин! Защо с теб всичко е толкова по-сложно, отколкото с Шарлот?

Той се наведе напред и имаше нещо в погледа му, което никога досега не бях виждала.

— Аха, затова ли си говорехте днес в двора на училището? — попитах засегната.

По дяволите! Сега му дадох повод за язвителни подмятания. Аматьорска грешка!

— Ревнуваш ли? — попита веднага и се ухили.

— Изобщо!