Рубиненочервено

Боже! Да не би да можеше да чете мисли? В случай че можеше, го изгледах гневно и си помислих с цялата концентрация, на която бях способна: Ти! Малоумен! Фукльо!

Той погледна встрани.

— Но Исак Нютон е починал през 1727 година — Как тогава е могъл да бъде член на Обществото на пазителите? — Самата аз се учудих, че се сетих за това. Лесли ми го беше казала вчера по телефона и по непонятни причини се бе загнездило в съзнанието ми. Все пак не бях толкова тъпа, колкото този Гидиън твърдеше.

— Правилно — рече господин Джордж и се усмихна. — Това е едно от предимствата, които имат пътуващите във времето. Човек може да има приятели и в миналото.

— А каква е тайната зад тайната? — попитах.

— Тайната на дванайсетте ще се разкрие, когато кръвта на дванайсетте пътуващи във времето се вкара в хронографа — обяви господин Джордж тържествено. — Затова кръгът трябва да се затвори. Това е най-важната задача, с която трябва да се справим.

— Но нали аз съм последната от дванайсетте. С мен кръгът би трябвало да се е затворил!

— Да, щеше да се е затворил, ако преди седемнайсет години на твоята братовчедка Люси не й бе хрумнало да открадне хронографа.

— Пол открадна хронографа — каза лейди Ариста. — Люси само...

Де Вилърс вдигна ръка.

— Да, да, нека кажем, че двамата заедно са го откраднали. Две заблудени деца... С това се съсипа целият петстотингодишен труд. За малко мисията да се провали и заветът на граф Сен Жермен веднъж завинаги да остане загубен.

— Значи заветът е тайната?

— За щастие в сградата имаше още един хронограф — продължи с обясненията си господин Джордж. — Не е било предвидено някога да влезе в употреба. Озовал се е в ръцете на пазителите през 1757 година. Бил е дефектен, занемарен и скъпоценните му камъни били ограбени. След мъчителни, продължили двеста години реконструкции, пазителите успели да...

Доктор Уайт нетърпеливо го прекъсна:

— Нека съкратим малко историята: бил е поправен и наистина е проработил, което обаче успяхме да установим едва след като единайсетият пътуващ във времето, тоест Гидиън, направи първото си пътуване. Бяхме загубили единия хронограф, а с него и кръвта на десет от пътуващите във времето. Затова трябваше да започнем съвсем отначало с втория хронограф.

— За да... разкриете тайната на дванайсетте? — попитах.

За малко да кажа „разбулите“. Започвах да се чувствам, сякаш някой е промил съзнанието ми.

Тържественото кимане на доктор Уайт и господин Джордж даде отговор на въпроса ми.

— А какво представлява тази тайна?

Мама започна да се смее. Беше напълно неуместно, но тя се смееше толкова невъздържано, също като Каролайн, когато гледаше „Мистър Бийн“ по телевизията.

— Грейс! — изсъска лейди Ариста. — Вземи се в ръце!

Но мама се засмя още по-силно.

— Самата тайна представлява тайна — успя да каже тя през смях. — Винаги е било така.

— Нали ви казвам: всичките са истерични! — изръмжа доктор Уайт.

— Хубаво е, че успяваш да откриеш нещо смешно във всичко това — каза Де Вилърс.

Мама избърса сълзите, потекли й от смях.

— Съжалявам, не знам какво ми стана. Всъщност по-скоро ми иде да плача, честно.

Осъзнах, че с въпросите си за същината на тайната няма да стигна до никъде.

— Какво му е толкова опасното на този граф, че не бива да се запознавам с него? — попитах вместо това.

Мама само поклати глава, изведнъж отново станала сериозна. Започвах да се притеснявам за нея. Тези резки промени в настроението й изобщо не бяха характерни за нея.

— Абсолютно нищо — отговори докторът вместо нея. — Майка ти се безпокои, че можеш да влезеш в досег с нечии умни мисли, които противоречат на нейните собствени представи. Но тя няма думата между тези стени.

— Умни мисли — повтори майка ми и този път нейният глас бе този, който преливаше от сарказъм. — Това не е ли малко преувеличено?

— Както и да е, нека оставим Гуендолин сама да реши дали да се срещне с графа.

— Само за да разговаряме? В миналото? — местех въпросително погледа си от Де Вилърс към господин Джордж и обратно. — Може ли той да даде отговор на въпроса ми за тайната?

— Ако пожелае — каза господин Джордж. — Ще се срещнеш с него през 1782 година. По това време графът вече е бил много стар мъж. И за щастие е имал работа тук, в Лондон — строго секретна мисия, за която историците и неговите биографи не са знаели. Той е пренощувал в тази сграда. Затова ще е много лесно да организираме срещата ви. Разбира се, Гидиън ще те придружи.

Гидиън измърмори нещо неразбираемо под носа си, като долових само думите „идиоти“ и „бавачка“. Как само ненавиждах този тип.

— Мамо?

— Кажи „не", миличко.

— Но защо?

— Още не си готова за това.

— Още не съм готова за какво? Защо не трябва да се срещам с този граф? Какво му е толкова опасното? Просто ми кажи, мамо!

— Да, Грейс, кажи й — рече Де Вилърс. — Тя не харесва всичката тази тайнственост. А когато идва от собствената ти майка, боли още повече, си мисля аз.

Мама мълчеше.

— Както сама можеш да видиш, е трудно да се изкопчи наистина полезна информация — каза Де Вилърс. Кехлибарените му очи ме гледаха сериозно.

Мама продължаваше да мълчи.