Рубиненочервено

— Чуй ме, миличко, нямаме много време. Дори и сега да твърдят друго, те ще се опитат да те включат в така наречените си мисии. Ти си им нужна, за да затворят кръга и да разкрият тайната.

— Но каква е тази тайна, мамо? — Вече имах чувството, че хиляда пъти съм задала този въпрос и направо ми идеше да крещя.

— Нямам никаква представа, точно както и останалите. Мога само да гадая. Но е могъща и дарява с голяма сила този, който знае как да я използва. Но могъщество в погрешните ръце е много опасно нещо. Люси и Пол бяха на мнение, че е по-добре тайната да остане неразкрита. Те принесоха голяма жертва заради това.

— Това вече го разбрах, не разбрах само защо.

— Макар и някои от мъжете там вътре да се ръководи единствено от научния си интерес, подбудите на много други в никакъв случай не са благородни. Знам, че няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целта си. Не можеш да вярваш на никого. На никого, Гуендолин.

Въздъхнах. Нищо от това, което току-що ми каза, нямаше да ми е от полза. Откъм предната част на градината се чу шум от двигател, после една кола спря пред портата. Въпреки че тук бе забранено за автомобили.

— Време е, Грейс! — извика лейди Ариста.

Мама се изправи.

— О, вечерта ще е просто чудесна. Ледените погледи на Гленда сигурно ще замразят вечерята.

— Защо акушерката е отпътувала точно днес? И защо не си ме родила в болница?

— Трябва да оставят горката жена на мира — рече мама.

— Грейс! Хайде, идвай! — лейди Ариста почука с върха на чадъра си по желязната порта.

— Мисля, че скоро ще си отнесеш боя — казах аз.

— Сърцето ми се къса да те оставя тук сама.

— Бих могла и да се прибера с теб вкъщи. — Още докато го изричах знаех, че не го искам.

Беше точно както бе казал Фолк де Вилърс — аз бях част от всичко това и колкото и да бе чудно, ми харесваше.

— Не, не можеш. При неконтролируемите пътувания във времето е възможно да бъдеш ранена или дори убита. Поне що се отнася до това, тук си на сигурно място. — Тя ме прегърна. — Не забравяй какво ти казах. Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства. И се пази от граф Сен Жермен. Говори се, че притежава способността да прониква в съзнанието на другите. Ако го допуснеш, ще може да прочете мислите ти и — още по-лошо — да контролира волята ти.

Прегърнах я толкова силно, колкото можах.

— Обичам те, мамо.

Над рамото й можех да видя, че вече и Де Вилърс бе застанал пред портата. Когато мама се обърна, също го видя и рече тихо:

— От онзи там трябва особено да се пазиш! Превърнал се е в опасен мъж.

В гласа й ясно се улавяше нещо като възхищение и следвайки обзелото ме изведнъж прозрение, попитах:

— Мамо, някога имала ли си нещо с него?

Нямаше нужда да ми отговаря, по изражението на лицето й видях, че бях уцелила право в десетката.

— Бях на седемнайсет и лесно се впечатлявах.

— Разбирам — отвърнах и се усмихнах. — Според мен има страхотни очи.

Мими ми се усмихна в отговор, докато преднамерено бавно се отправихме към портата.

— О, да, Пол имаше същите очи. Но за разлика от по-големия си брат, изобщо не беше надут. Нищо чудно, че Люси се влюби в него...

— Много ми се иска да разбера какво се е случило с тях двамата.

— Опасявам се, че рано или късно ще разбереш.

— Дай ми ключа — каза Де Вилърс нетърпеливо. Мама му подаде връзката ключове през решетките на портата и той я отключи. — Поръчал съм ви кола.

— Ще се видим утре на закуска, Гуендолин — каза лейди Ариста и хвана брадичката ми. — Горе главата! Ти си Монтроуз, а ние винаги и навсякъде запазваме стойката на тялото си изправена.

— Ще се постарая, бабо.

— Точно така. О! — Тя замаха с ръка, сякаш искаше да пропъди досадни мухи. — Какво си мислят тези хора? Аз да не съм кралицата! — Но с елегантната си шапка, чадъра и мантото в същия цвят, в очите на туристите явно изглеждаше като типичната англичанка, защото от всички страни я снимаха.

Мама още веднъж ме прегърна.

— Тази тайна е коствала човешки животи — прошепна в ухото ми. — Не го забравяй.

Със смесени чувства се загледах след нея и баба, докато не се скриха зад ъгъла и изчезнаха. Господин Джордж хвана ръката ми и я стисна.

— Не се страхувай, Гуендолин. Не си сама.

Правилно, не бях сама. Бях обградена от хора, на които не можех да имам доверие. На никого от тях, бе казала мама. Погледнах в приятелските очи на господин Джордж и потърсих в тях намек за нещо опасно, неискрено. Но не успях да открия нищо.

Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства.

— Ела, нека влезем вътре. Трябва да хапнеш нещо.

— Надявам се краткият разговор с майка ти да е бил ползотворен за теб — каза Де Вилърс, докато вървяхме. — Нека отгатна: тя те е предупредила да внимаваш с нас. Всички ние сме безскрупулни и неискрени, нали?

— Знаете го по-добре от мен. Но всъщност говорихме за това, че навремето сте имали нещо с майка ми.

Де Вилърс вдигна изненадано вежда.

— Казала ти е това? — Върху лицето му действително се изписа нещо като смущение. — Е, това беше много отдавна. Бях млад и...