Ръкописът на Чансълър

„Мередит е подложен на вълна от психологически репресии. Всеки негов ход се следи; поставен е под непрекъснато наблюдение; телефонни обаждания — някои цинични, други със заплахи за физическа разправа — тормозят жена му. Агенти на ФБР разпитват децата му в училище и след училище. Автомобили неотлъчно дежурят пред входа на дома му, нощем прожектори шарят по стихналите прозорци. Всеки ден се превръща в кошмар, а нощите са още по-ужасни.

Целта е да се дискредитира личният живот на Мередит и да се постави под съмнение неговата професионална годност; той се обръща за съдействие към властта. Прави опит да се срещне с хората от ФБР, които го преследват. Стига дори до своя конгресмен. Но всичките му усилия да избегне терора, на който е подложен, пропадат. Докаран е до ръба на решението да подаде оставка. Дори помощник-министърът не иска повече да има нищо общо с него. Той самият е получил предупреждение. Злокобните пипала на Хувър са навсякъде.

Ще ви направи впечатление, че използувам името на Хувър. Както казват, говоря за покойника, без ни най-малко угризение…“

„Не «както казват» — помисли си Чансълър и спря за миг. — А както казва Филис Максуел.“

„…дори възнамерявам да го наричам и Злодея в книгата. Не виждам причина да забулвам самоличността му под някакво друго име, като Джон Едуин Хейвърфорд например, директор на Федеративното сдружение по разузнаването. Искам да наричам нещата с истинските им имена, искам да го опиша, какъвто е бил: опасен мегаломан, който трябваше да бъде изритан от този пост още преди двадесет години. Чудовище…“

Отново думи на Филис Максуел. Журналистката бе направила такъв незабравим портрет — гротесков същевременно — и думите й му действуваха като заряд, както и Лонгуърт. Яростта й бе заразителна.