Ръкописът на Чансълър

Човекът, известен в цялата държава, седеше сам на маса номер десет в ресторант „Мейфлауър“ на Кънектикът Авеню. Масата бе до прозореца и човекът поглеждаше навън разсеяно, но с някаква непреодолима враждебност към минувачите по улицата.

Той бе пристигнал точно в единадесет и тридесет и пет; щеше да привърши обяда си и да излезе точно в дванадесет и четиридесет. Спазваше този неписан ритуал от двадесет години насам. Неизменна бе продължителността на обеда — час и пет минути, а не ресторантът. „Мейфлауър“ той посещаваше отскоро, след като затвориха „Харви“ на няколко пресечки оттук.

Лицето с едри скули, разтеглени устни и изпъкнали очи бе станало безформено. Долната му челюст висеше отпусната; сбръчкана, осеяна с петна кожа се свличаше вместо клепач над малките цепки, някога представлявали очи, а щръкналите, оредели кичури коса свидетелствуваха за жесток нрав, което личеше и в агресивния му отблъскващ израз.

Вечният събеседник отсъствуваше. Разклатеното здраве и двата последователни удара му бяха попречили да демонстрира безупречната си елегантност. Мекото, пълничко лице, чуждо на всякаква мъжественост, от десетилетия бе цветът на този настръхнал бодлив кактус Човекът погледна пред себе си, сякаш очакваше да види там своя другар, своето по-привлекателно алтер его. Но на отсрещния стол нямаше никой и това като че ли събуди периодическия тремор на ръцете и честия тик на устните. Човекът потъна в своите самотни мисли, само очите му се стрелкаха напосоки, сякаш посрещаха действителни и въображаеми тревоги.

Сервитьорът, който обикновено го обслужваше, днес отсъствуваше. Човекът прие това като лична обида. И не пропусна да го изтъкне.

Фруктова салата с купол от настъргано прясно сирене бе приготвена за маса номер десет. Подадоха я от кухнята върху откритата полица от неръждаема стомана към щанда за сервитьорите. Светлокосият помощник-готвач, когото бяха наели временно, маркираше отделните подноси и преценяваше с опитно око външния им вид. Той стоеше пред фруктовата салата за десета маса с тефтер в ръка и гледаше в подносите пред нея.

Под тефтера държеше миниатюрни сребърни щипци, в чиито зъби бе захваната мека бяла капсула. Светлокосият се усмихна на смутения сервитьор, който влезе през кухненската врата; в същия миг мушна сребърните щипци в купола от меко сирене, издърпа ги и се отдалечи.

След секунди се върна към поръчката за десета маса, поклати глава и оправи настърганото сирене с вилица. Пъхнатата капсула съдържаше неголяма доза ЛСД. Капсулата щеше да се разтвори и наркотикът щеше да задействува седем-осем часа след поемането му от организма. Щеше да предизвика незначително стресово състояние, загуба на ориентация. Но това бе достатъчно. След смъртта в кръвта нямаше да останат никакви следи.

В стаята без прозорци седеше жена на средна възраст. Слушаше гласа, който идеше от говорителите в стената, после повтаряше думите в микрофона на записващото устройство. Нейната задача бе да имитира с възможно най-голямо съвършенство гласа от говорителя. Всеки протяжен тон, всеки нюанс, кратките идиосинкратични паузи след всяко леко съскащо „с“.

Гласът от говорителите бе на Хелън Ганди, дългогодишната лична секретарка на Джон Едгар Хувър.

В ъгъла на малкото студио имаше два куфара. Напълно готови за път. След четири часа жената с куфарите щеше да бъде на борда на трансатлантическия лайнер за Цюрих. Това бе първата отсечка от пътуването, което трябваше да я отведе по на юг, към Балеарските острови, към къщата на брега на Майорка. Но първата спирка бе Цюрих, откъдето — след като жената подпише документа — Държавната банка щеше да прехвърли сума по сметка в банката „Барклиз“, която от своя страна на два пъти щеше да преведе сумата в своя клон в Палма де Майорка. Първото изплащане трябваше да стане веднага, второто — след осемнадесет месеца.

Жената бе наета от Варак. Той вярваше, че за всяка работа има професионално подходящ човек. Варак тайно бе използувал компютърните данни на Изчислителния център на Съвета за Национална сигурност, които му посочиха желаната кандидатура.

Жената беше вдовица, някогашна актриса в радиото. Тя и съпругът й бяха попаднали в „червените списъци“ през безумната кампания от 1954 година3 и оттогава не можеха да се оправят. Онази лудост бе вдъхновявана и подкрепяна от Федералното бюро за разследване. Съпругът й, когото всички признавали за голям талант, бил отстранен от работа за седем години. Сърцето му не издържало и се пръснало от мъка. Издъхнал до една спирка на метрото, на път за банката, в която работел като чиновник. Изминали бяха осемнайсет години, откакто жената бе принудена да се раздели с професията си. Болката от преживяното, оскърблението и самотата я бяха лишили от способността да се бори с конкуренцията в живота.

Тук конкуренция нямаше. Не й обясниха защо изискват това от нея. Казаха й само, че краткият разговор, който ще проведе по телефона, трябва да завърши с едно „да“ в другия край на линията.