Ръкописът на Чансълър

Погледът му разсеяно се плъзна към левия му крак. Тънкият белег, който се виеше от прасеца през коляното и се врязваше в бедрото му, приличаше на бяла зигзаговидна линия, заобиколена от загоряла плът. Цялото място все още бе чувствително при допир. Но сложната хирургическа операция се оказа успешна. Сега оздравяването вървеше почти нормално и болката се замени от скована безчувственост.

С лявото му рамо нещата стояха съвсем различно: болката почти не го напускаше, понякога само леко се притъпяваше. Лекарите бяха казали, че има множество разкъсани сухожилия и връзки, които трябва продължително време да се лекуват.

Вдигна несъзнателно дясната си ръка и напипа слабо издутата бразда, която се простираше от челото, през лявото ухо чак до основата на черепа. Сега косата скриваше голяма част от белега, фрактурата по челото личеше само отблизо. През последните седмици няколко жени го питаха за белега, който той би искал да забрави. Лекарите казваха, че главата му била срязана, сякаш остър нож се бе вдълбал в мек пъпеш. Само със сантиметър по-горе или по-долу ударът би бил фатален. Седмици наред той фанатично желаеше да не бе оживявал. Знаеше, че това желание ще отмине. Но не искаше да умира: просто не знаеше дали би могъл да живее без Кати.

Времето щеше да излекува раните по тялото и в душата му. Не се съмняваше. Само се молеше това да стане по-скоро. Молеше се да си възвърне неспирната енергия, за да посвети сутрешните часове на работа, да няма повече блъскаща болка в слепоочията и неясни мъчителни угризения за постъпките си от предната нощ.

Но дори и трезвен, угризенията не го напускаха. Не се чувствуваше в естествената си среда; ордите на богаташи от Бевърли Хилс и Малибу го смущаваха. Вслуша се в мъдрия съвет на своя литературен агент — че е благоприятно да постои в Лос Анджелес и Холивуд. Защо не? В Холивуд като съавтор на сценария за „Контраудар!“. А фактът, че той нищичко не разбираше от киносценарии, сякаш нямаше значение. Достопочтеният Джошуа Харис, единственият агент, когото познаваше, поясни, че този малък недостатък ще се компенсира с много пари.

Тази логика бе чужда на Питър. А и на неговия съавтор. Двамата се срещнаха три пъти, общо за четиридесет и пет минути, от които десет бяха посветени на „Контраудар!“. И, разбира се, нищо не се написа! Поне в негово присъствие.

Ето така попадна в Малибу, живееше във вила за сто хиляди долара на самия бряг, караше „Ягуар“ и препускаше между студията от Нюпорт Бийч до Санта Барбара.

Не беше нужно човек да се напие, за да изпита чувство за вина от подобна ситуация. Но това не важеше за синчето на мисис Чансълър: още от дете му внушаваха, че човек печели това, което взима, и е такъв, какъвто живот води.

От друга страна, мисълта за прехраната бе подтикнала Джошуа Харис да сключи и този договор. Питър не живееше в къщата си в Пенсилвания. Той едва съществуваше.

В трите месеца след излизането си от болницата не бе пипнал нищичко в книгата за Нюрнберг. Нищичко. И кога щеше да започне? Ще започне ли въобще?

Главата го цепеше. Очите му сълзяха от болка. Стомахът му се бунтуваше. Питър се изправи на крака и залитайки, тръгна към прибоя. Може би плуването щеше да му се отрази добре.

Гмурна се под водата, после се показа и погледна назад към вилата. Какво, по дяволите, търсеше на плажа? Снощи бе довел момиче със себе си. В това беше сигурен. Или почти сигурен.

Болезнено закуцука по пясъка към стъпалата на крайбрежната къща. Поспря до перилата, дишайки тежко, и вдигна очи към небето. Слънцето бе пробило и разгонваше мъглата. И днео ще бъде горещ и влажен ден. На около четвърт миля оттук забеляза двама души край водната ивица, които разхождаха кучетата си.

Не бе редно да го видят по мокри гащи на плажа. Някакви останки от чувство за благоприличие го накараха да се прибере.

Благоприличие и любопитство. И смътното чувство, че нещо неприятно се бе случило предната нощ. Чудеше се как ли изглежда момичето. Спомни си — русо. И как са успели да пристигнат от онова там място в Бевърли Хилс до Малибу? Неясен спомен за неприятен инцидент бе свързан с това момиче, но кое и как — не можеше да си спомни.

Хвана се здраво за перилата и се изтегли по стъпалата върху верандата от секвоя. Червена секвоя, бяла гипсова мазилка и тежки дървени греди — това представляваше крайбрежната вила. Архитектурен вариант на стил тюдор по крайбрежието на Малибу.

Стъклената врата вдясно бе леко отворена. Това бе вратата за спалнята. Върху масичката до вратата стоеше полупразна бутилка перно. Близкият шезлонг бе преобърнат. До него — чифт сандали, прилежно прибрани един до друг — каква несъвместима спретнатост!

Постепенно събитията взеха да се наместват в главата му. Той се бе целувал с русото момиче и в отвращение или в самозащита бе излязъл на терасата: седна сам и пи перно направо от бутилката.

Защо го направи? Откъде се появи това перно? По дяволите, какво значение имаше това случайно момиче? Не можеше да си спомни, затова се задържа за перилата и тръгна към прекатурнатия стол и открехнатата стъклена врата.