От другия край на линията се чуваше само напрегнатото му дишане.
— Искам да разбереш коя точно съм аз. Ако се замислиш малко, непременно ще си спомниш. Окей? Ние пристигнахме на „Нешънъл“ четиридесет минути преди полета. Ти се настани на редица 29, а Бети беше до теб, на съседното място. Опитай се да си представиш салона в самолета, Стивън, и ще разбереш къде съм била аз. Сега погледни два реда напред, отляво. Там седях аз. По едно време се изправих, за да взема нещо от стелажа за багаж над главата ми. Тогава ти вдигна поглед и ме видя. Помня, че после се отпусна назад и продължи да шепнеш нещо на ухото на Бети.
Рейчъл се спря, колкото да си поеме дъх, после добави още нещо, с което се надяваше окончателно да сломи Коупланд:
— Тогава ти й показа някаква кибритена кутия, Стивън. После й обясни как — в доброто старо време — си отсядал в „Риц“. Може би пазиш в дома си бонбониера, пълна с кибритени кутийки от местата, които си посещавал. И аз имам такава. Преди да напуснеш апартамента си, ти си взел една от многото кибритени кутийки със себе си, за да успокоиш Бети по време на полета.
— Да, така беше.
Рейчъл чу как Стивън на другия край на линията изпи някаква течност от чашата и преглътна шумно.
— Сега спомни ли си как изглеждах?
— Не съм сигурен. — Стивън добави след кратка пауза: — Моли никога нищо не ми е споменавала за теб.
— Аз бях твоята охрана, Стивън. Видях те там, на „Нешънъл“, когато пристигна с фолксвагена си. Ти паркира в забранената зона, за да бъде прибрана колата от полицията, както те бе посъветвала Моли. Когато ти стана от мястото си, за да слезеш в Атланта, Бети разтвори някакъв роман на коленете си. След като остана сама, тя се опита да чете, но според мен не успя да се съсредоточи в текста. Вероятно си мислеше само за теб.
— О, за бога… Колинс? Нали така ти беше името?
— Военен следовател Рейчъл Колинс.
— Е, военен следовател Колинс, какво, по дяволите, стана с Моли? Какво ще правим сега ние двамата, аз и Бети?
Рейчъл едва се сдържа да не го наругае. Но веднага си припомни, че сега не бе най-важното дали Коупланд се държи възпитано или не с нея. Най-важното бе да не прекъсне връзката.
— Видя ли кадрите по телевизията? Чете ли вестниците?
— Да.
Рейчъл въздъхна с облекчение. Поне беше успяла да разбере какво точно е известно на Коупланд и откъде го е научил. Време беше да започне с лъжите.
— Засега ние не знаем кой е убиецът…
— Кои са тези ние?
— Говоря за Военната прокуратура и за отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон, която е ангажирала най-добрите си детективи в това разследване. В сравнение с Военната прокуратура те разполагат с много повече данни за мафиотските структури и за терористите, както в страната, така и в чужбина.
— Нима мислиш, че е била убита от някой мафиот?
Рейчъл усети ледената тръпка, пролазваща по гърба си. Пред очите й изплува образът на Моли.
— Тя е била измъчвана и ограбена, Стивън. Според предположенията на полицията, убийците са били поне двама. — Рейчъл спря, защото й беше трудно да продължи. — Но тя е издържала докрай.
Стивън дълго мълча, а после се чу как отново отпи от чашата си.
— Окей. Съжалявам, че думите му прозвучаха…
Той не довърши фразата. Рейчъл веднага категоризира Стивън Коупланд като човек, който рядко си позволява да се извини някому, независимо от обстоятелствата.
— Бях започнал сериозно да се безпокоя… след всичко, което научих от телевизията и от вестниците.
— Безпокоил си се, така ли?
„Но само за собствената си кожа, а не заради Моли!“
Ядосана, Рейчъл удари матрака, който накара ръката й да отскочи от силния удар.
„Чудесно! Сега здравата е подплашен. Нека си остане в това състояние.“
— Зная, че си много разтревожен, Стивън. Нали затова се обаждам, за да ти помогна.
— Ти? И кой още стои зад теб?
— Знаеш, че Моли не е споделила с никого за теб и за Бети. С изключение на мен. Затова се заех да те издиря.
— Почакай малко. Нима искаш да ме накараш да повярвам, че онези от Форт Белвоар или каквито и да са там военни следователи и ченгета няма представа къде се намирам?
— Нали Моли беше от този отдел! И аз още служа като офицер в същото управление. Така че сега е мое задължение да се погрижа за теб и за Бети. Пристигам.
— Къде?
— Как къде? В Атланта, разбира се.
— А сега откъде се обаждаш?
— От Вашингтон.
Коупланд не отговори. На Рейчъл й се стори, че чува как прещракват зъбчатите колела, бясно въртящи се в мозъка му. Но това, че Коупланд трескаво обмисляше нещо, никак не облекчаваше задачата й.
— Не — заяви той. — Тук нещо не ми харесва. Ако си военен следовател или нещо подобно, защо не домъкнеш тук момчетата от твоя отдел, за да поемат охраната ми?
Тъкмо това беше въпросът, от който Рейчъл най-много се опасяваше.
— Не е било възможно Моли да не ти е обяснила как…
— Моли е мъртва! Мъртва!
— Именно затова си длъжен да ме изслушаш много внимателно, Стивън, и да направиш само това, което ще ти предложа. В противен случай, следващият труп ще бъде твоят!