Разплата

Пронизителният вой на алармена сигнализация на един от автомобилите, с които беше наблъскан паркингът, изтръгна Рейчъл от прегръдките на дълбокия, неспокоен сън. Тя се обърна, вторачи все още невиждащи очи в часовника, после огледа вяло оскъдно обзаведената стая и едва тогава осъзна къде се намира — в мотел номер 6 по Магистрала I-64, на около шестдесет и пет километра от Уайт Сълфур Спрингс.

Стана, запъти се към душа и едва тогава си припомни как се беше озовала тук. На стената на онзи ресторант имаше окачена голяма карта, с оградено в червено име на мотела, в който Рейчъл беше спряла по-късно. Около нея се виждаха дребните надписи с реклами на местни фирми, а под тях — ценоразписът на евтините услуги, очакващи уморените пътници в крайпътния мотел.

Когато се добра до там, с щедър жест тя подаде на съдържателя стодоларова банкнота за скромната стая (вместо обичайните 29.95 долара) и му го помоли да задържи рестото, защото щяла да използва не само стаята, но и телефона. Последното, което си спомняше, беше разписката, която мъжът зад гишето й бе дал. Рейчъл нямаше представа как се бе освободила от дрехите си, кога беше пъхнала плика със записките на Моли до пистолета под възглавницата.

Докато се къпеше, празният й стомахът й напомни, че от онзи ден не е слагала залък в устата си. Още се обличаше, когато погледът й попадна върху телефона на масичката до леглото. Първата й мисъл беше какво да съобщи на Коупланд, ако той вдигне слушалката. Дали да започне със: „Здравей. Радвам се, че още дишаш. Между другото, научи ли какво се е случило с Моли?“.

Проблемът беше именно в това, че по всяка вероятност Коупланд и Ъндъруд вече знаят за Моли. Всички телевизионни мрежи бяха разтръбили убийството. Абсурдно бе да са пропуснали тази водеща новина. От което следва, че ако Рейчъл започне да го убеждава, че не е пристигнала в Атланта, за да го шпионира, Стивън Коупланд ще стане извънредно подозрителен с нея.

Докато се обличаше, тя продължи да размишлява дали да рискува да бъде посрещаната с неприязън от Коупланд в Атланта. Нямаше друг изход, защото беше длъжна да го предупреди — никой не знаеше дали след ден или два няма да се е безнадеждно закъсняла. Започна да се подготвя за евентуалния словесен двубой със Стивън Коупланд, дори сама съчиняваше въпросите, който той би могъл да й зададе, след което сама си отговаряше. Най-важното бе да си изясни доколко той бе наясно със ситуацията и докъде тя трябваше да се разпростира в откровеността си. Разбира се, отначало той ще изпадне в пристъп на ярост — това отсега можеше да се предвиди — може би дори ще се нахвърли върху нея, а може пък да побегне панически от Атланта. Но тя непременно трябваше да му обясни какво се налага да предприемат те двамата, Коупланд и Ъндъруд, като им напомни, че в никакъв случай не бива да нарушават мерките за безопасност.

Рейчъл напъха листата с бележките на Моли в колана на джинсите си, сложи пистолета в кобура под мишницата си и облече сакото. Излезе на алеята и се запъти към най-близкото заведение, за да утоли глада си. Настани се пред бара, сред шофьорите, доставчиците и местните безделници, без да обръща внимание на неизбежните подмятания. Мислеше само за едно — как да спечели доверието на Стивън Коупланд. Новата й задача беше дяволски трудна, тъй като този тип хора наистина бяха непредвидими.

Тя плати и напусна заведението. По обратния път към мотела, тя се запита защо първо не се свърже с Бети Ъндъруд, но бързо съобрази, че отново ще се изправи пред аналогичен проблем. Бети доста бе изстрадала и затова беше изпълнена с недоверие към всички около себе си. Ако се усъмни в Рейчъл, Бети ще я изслуша внимателно, но първата й работа ще бъде да предупреди Коупланд и да провали замисъла й. Защото той ще нареди на Бети какво да прави и след броени часове те ще изчезнат и Рейчъл повече никога няма да ги открие. Явно разговорът с Бети Ъндъруд ще трябва да изчака.

Щом се върна в стаята си, Рейчъл се изми, пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее и придърпа стола до нощната масичка. Все още помнеше номера наизуст. След няколко секунди телефонистката от „Риц Карлтън“ в Бъкхед й съобщи, че я свързва със стаята на господин Коупланд.

— Ало?

„Дали е научил за Моли?“

Гласът на Коупланд звучеше дрезгаво. Стараеше се да говори пределно кратко. Рейчъл се усъмни дали въобще беше спал през последните четиридесет и осем часа. А умората само засилваше подозрителността му.

— Стивън, на телефона е военен следовател Рейчъл Колинс. Аз бях нещо като дясна ръка на майор Моли Смит.

Надяваше се с това официално обръщение да успее поне отчасти да спечели доверието му. Но в отговор в слушалката прозвуча само:

— Кой се обажда?

— Военен следовател Рейчъл Колинс. Аз летях с вас, с теб и Бети Ъндъруд, с полет 1410, заедно с майор Смит…

— Коя, по дяволите, сте вие?

Гласът му затрепери.

— Стивън, изслушай ме! На всяка цена трябва да ме изслушаш! Моли е мъртва. И ти го знаеш. Както и аз го зная. Но повярвай ми, ти не си сам, разбра ли?