Пророчество

Напоследък толкова често задържах дъха си, че скоро щях да съм готов за кариера в гмуркането за перли.

Лекар в бяла лабораторна мантия излезе от нишата, носейки папка. Разговаряше със сестра, която беше прекалено малка и прекалено жена, за да е Конрад Бизо. Насочиха се към другия край на коридора.

Може би трябваше да отида до аварийното стълбище и да се ослушвам за стъпки, но не исках да се обръщам с гръб към коридора.

Къде бяха хората на Хю Фостър? Вече трябваше да са пристигнали.

Погледнах си часовника и установих, че са минали само две минути, откакто бях затворил телефона. Хората на Хю все още се обуваха.

Времето тече поне два пъти по-бавно, когато чакаш убиец, отколкото когато се забавляваш в кухнята. Болницата имаше охрана във фоайето на партера.

Помислих си да извикам пазача да се качи, за да ми помогне да покрием територията.

Казваше се Върнън Тибит. Беше на шейсет и осем, шишкав, късоглед, без оръжие. По принцип работата му беше да насочва посетителите, да придружава пациентите в колички, да носи кафе на дамата на рецепцията и да си лъска значката.

Не исках Върнън да бъде убит и да няма кой да занесе кафето на дамата. Ако Конрад Бизо все пак не пристигне с танк през стените на болницата, то поне щеше дойде със застрашително оръжие. Имах неясното впечатление, че не излиза без такова.

Аз нямах пистолет. Нямах нож. Нямах тояга. Нямах топче хартия.

Когато се сетих за пушката, която взех от Бизо и сега беше в експлоръра, тръпки ме полазиха. Беше сменил магазина в гората и със сигурност не беше изпразнил втория. Поддадох се на глупостта на мачото, виждайки себе си като Рамбо, само че значително по-блед от него.

Тогава осъзнах, че не можех да се разхождам в болница и да стрелям с пушка. Не бях от персонала, а часовете за посещение бяха минали.

Страхувайки се да не бъда застрелян, загрижен за раждащата Лори, притеснен за нероденото ми дете, уплашен, че болният ми ляв крак — понесъл прекалено много — ще ме предаде в решаващия момент, аз бях допълнително изнервен от болничните дрехи. Не ми бяха удобни.

Свалих разтягащите се терлици, които бяха върху обувките ми, но не се почувствах по-добре. Имах усещането, че съм нагизден за маскарад.

Хелоуин беше подранил с девет месеца. Всеки момент вманиачен клоун в нормални дрехи и въпреки това ужасно страшен щеше да попита: „Номер или лакомство?“ Дрън!

Глътнах си адамовата ябълка и тя затуптя в стомаха ми.

След дрънченето вторият етаж изглеждаше по-тих от всякога. Това беше тишината на прашна улица в малък западен град по обяд, когато всеки жител е залегнал, а бандитите ще излязат всеки момент.

Вместо бандит от асансьора излязоха татко, мама и баба Роуина.

Бях учуден, че са дошли толкова бързо, половин час по-рано, отколкото ги очаквах. Идването им отпусна сърцето ми и подхрани смелостта ми. Те тръгнаха към мен и аз се размърдах да ги посрещна, нетърпелив да ги прегърна.

И тогава осъзнах, че хората, които обичах най-много — мама, татко, баба, Лори и моето бебе — се бяха събрали на едно място. Бизо би могъл да ги убие в една кървава забава.

39

Когато излизаше навън през зимата, баба винаги обличаше костюми, опаковащи цялото тяло, които шиеше от ватирани платове.

Не понасяше студа и вярваше, че в предишния си живот е живяла на Хаваите. От време на време се размечтаваше как носи гердан от миди и риза от трева и танцува в подножието на вулкан. Уж тя и всички в селото са загинали при изригване на вулкан. Мислите си, че това би довело до страх от огън. Тя обаче подозираше, че в друг, по-скорошен живот е била ескимос и е умряла с кучетата, които теглели шейната, в зловеща буря, която не им позволила да намерят обратния път към иглуто.

Опакована в пухкав зимен костюм, закопчан до брадичката и разкриващ само лицето и, Уина тръгна към мен с широко разтворени ръце. Не можех да преценя дали прилича повече на тригодишен хлапак, облечен за игра в снега, или на Мишелин Тайър Мен.

Нито мама, нито татко си падаха по екстравагантни дрехи — или ако беше така, никога не го показваха, защото знаеха, че има неща, за които баба държеше да е център на вниманието.

Имаха толкова много въпроси. Покрай всички прегръдки и въодушевление за бебето трябваше да им привлека вниманието за една минута, за да им кажа, че Бизо се върна. Те ме наобиколиха със стоманената решителност на преториански войници, сякаш неведнъж са се справяли с престъпници.

Това ме уплаши повече, отколкото ако се бяха разтреперили от страх. Почувствах голямо облекчение, когато след няколко минути първият от хората на Хю Фостър пристигна униформен и въоръжен.

Скоро на стълбището се появи още един. Други двама покриха коридора, който водеше до родилното; четвъртият застана на пост до асансьора.

Последният дошъл донесе новината, че Недра Лам е била убита в дома си. Предварителният оглед на тялото показвал, че е била удушена.

Когато заведох нашите във фоайето, една сестра ми съобщи, че Лори все още ражда и че Хю Фостър е на телефона.

Оставих мама, татко и баба под надзора на полицаите и отидох пак на телефона.