Пророчество

— Не може изцяло и истински да познаваш един град — каза той, — ако го обичаш. Щом го обичаш, ти си очарован от повърхността. За да познаваш изцяло и истински един град, трябва да мразиш, да го ненавиждаш, да го ненавиждаш с неугасима, възпламенима страст. Трябва да си обсебен да научиш всичките му гнили, срамни тайни и да ги използваш срещу него, да откриеш скритите му ракови образувания и да ги храниш, докато се превърнат в апокалиптични тумори. Трябва да живееш за деня, в който всеки камък и всяка пръчица ще бъдат заличени завинаги от лицето на земята.

Смятам, че някога, в миналото, нещо лошо му се е случило в нашата туристическа Мека. Нещо по-травмиращо от това да ти дадат малка стая, когато си платил за двойна, или да не успееш да се вредиш за пропуск за ски лифта.

— Но ако си говорим честно — започна Лори (малко рисковано според мен), — в тази лудория не става въпрос за омраза или справедливост, както спомена по-рано. Това е банков обир. Става въпрос за пари.

Лицето на маниака така посиня — от челото да брадичката, от ухо до ухо — че заприлича на голяма синина. Усмивката му стана права линия.

— Не ми пука за парите — заяви толкова лаконично, че думите сякаш избягаха от устата му, без да разделят гневно присвитите му устни.

— Не ограбваш зеленчуков магазин, за да отмъкнеш много моркови и грах. Ограбваш банка.

— Ограбвам банката, за да разоря града.

— Пари, пари, пари — настоя тя.

— Става дума за отмъщение. Заслужено, закъсняло отмъщение. И според мен това е достатъчно близо до справедливостта.

— Не и за мен — намеси се Кринкъл, оставяйки настрана експлозивите, за да се включи в разговора. — Става дума за пари, защото богатството не е просто богатство, то е коренът, стъблото и цветът на силата, а силата освобождава силните и потиска слабите, разрушава разрушаващото се, измъчваните трябва да измъчат мъчителите си.

Не направих дори опит да пусна втори път това изречение през складовете на паметта си. Опасявах се, че ако се опитам да го подредя, мозъкът ми ще блокира. Това беше Карл Маркс, филтриран през обектива на Абът и Костело. Разбрал от израженията ни, че мисълта му не е достатъчно остра, за да проникне в мозъците ни, той предложи философията си в по-стегнат вариант:

— Част от парите на това гнусно, вонящо прасе принадлежат на мен и на много други хора, които той е мамел.

— Хей, по-полека, къде отиде! — извика му Лори. — Корнелий Сноу никога не те е мамил. Той е умрял много преди да се родиш.

Тя беше дала газ и по инерция обиждаше всеки, който имаше власт и причина да ни убие.

Разтърсих окованата и към моята ръка, за да и напомня, че всяко ято куршуми, което кани, най-вероятно ще умъртви и мен.

Кълбото от жици на главата на Кринкъл, играещо ролята на коса, се втвърди и той вече не приличаше толкова на Арт Гарфънкъл, колкото на невестата на Франкенщайн.

— Това, което правим, е политическо заявление — настоя той.

Доста муден в сравнение с другарите си, Хонкър се присъедини към тях, толкова раздразнен от цялото това бръщолевене за отмъщение и политика, че веждите му мърдаха като гъсеници, съживени от електрически удар.

— Пари — каза той. — Това е то. Пари в брой. Тук съм, за да взема парите и да бягам. Ако нямаше банка, нямаше да съм тук; останалото не ме засяга, затова вие, момчета, ако не млъкнете и не си свършите работата, аз изчезвам — ще се справяте без мен.

Хонкър явно притежаваше умения, необходими за успеха на обира, защото заплахата му укроти партньорите му. Гневът им обаче не отслабна. Изглеждаха като настървени кучета с намордници, физиономиите им — потъмнели от сдържана ярост, очите им — пламнали от желание да атакуват, което нямаше да се охлади, докато не им се позволи да хапят.

Нямаше да е зле да имам малко бисквитки да им дам, например хрупкави шотландски масленки. Или шоколадова пита с орехи. Поетът Уилям Конгрийв е написал: „Музиката може да укроти и звяр“, но подозирам, че вкусните кифлички биха свършили по-добра работа.

Вероятно Хонкър беше наясно, че заплахата и подчинението не бяха част от работата в екип и подхвърли залъгалка за манията на всеки един, като започна с Кринкъл:

— Часовникът тиктака, а имаме работа да вършим. Това имам предвид. И ако просто си свършим работата, твоето политическо заявление ще бъде направено високо и ясно. Кринкъл прехапа долната си устна, напомняйки на младия ни президент, и неохотно кимна в съгласие. Хонкър се обърна към зеленоокия маниак:

— Измисли тази лудория, щото искаш справедливост за смъртта на майка си. Е, хайде да си свършим работата и да си получиш тази справедливост.

Очите на убиеца на библиотекари се размътиха, както когато струните на душата му бяха раздрънкани от моето признание, че майка ми ми е гладела чорапите.

— Намерих вестниците, в които беше описана историята — каза той на Хонкър.

— Сигурно ти е било трудно да ги четеш — изрази съчувствие приятелят му.

— Сякаш някой разкъсваше сърцето ми. Едва се насилих да ги прочета — гласът му натежа. — И така се разгневих…

— Разбираемо е — показа съпричастност Хонкър. — Човек има само една майка.