Пророчество

— Тази част от месеца — каза тя.

Той се пробва неуспешно:

— Средата?

Смущението му сякаш беше заразно и Лори го беше прихванала:

— Средата?

— Сега е средата на месеца — припомни и той. — Петнайсети септември. И какво от това?

— Сега е моята част от месеца — разясни тя.

Той се беше втренчил в нея, объркан.

— В цикъл съм — заяви нетърпеливо.

Бръчките на челото му се изгладиха:

— А! Женска нужда.

— Да. Именно. Алилуя! Сега ще ми дадеш ли чантичката?

— Защо?

Само да се докопаше до пиличката, с удоволствие щеше да я забие в него.

— Имам нужда от тампон — каза тя.

— Искаш да кажеш, че в чантичката ти има тампон?

— Да.

— И ти трябва сега, не можеш да почакаш.

— Не, въобще не мога да чакам — потвърди тя.

Надяваше се той да покаже състрадание, което застреляният в главата библиотекар не видя, но което според нея съществуваше, съдейки по това, че не е бил груб:

— Гледай ти! Съжалявам! Това е толкова неловко. Може женските въпроси да не му се удават, но опре ли до хитри схеми — надушва ги веднага: — Какво всъщност има в чантата ти? Пистолет?

Признавайки си, че я беше хванал натясно, Лори сви рамене.

— Не е пистолет. Само една остра пиличка.

— И какво, щеше да ми я забиеш в сънната артерия?

— Само ако не успеех да ти извадя окото — каза тя.

Той вдигна пистолета и въпреки че го насочи към нея, знаех, че започне ли да стреля, ще направи и мен на решето. Видях какво стана с вестника.

— Би трябвало да те убия веднага — спокойно изрече той.

— Би трябвало — съгласи се тя. — На твое място бих го направила.

Той се ухили и поклати с глава.

— Изумителна си.

— Почти колкото теб — каза тя и също се усмихна.

Моите зъби също бяха на показ от кътник до кътник, въпреки че усмивката ми беше толкова схваната от безпокойство, че ми причиняваше болка.

— През всичките години подготовка за този ден — каза маниакът — съм знаел, че ще бъде удовлетворяващо по някакъв животински начин, дори вълнуващо, но никога не съм предполагал, че ще бъде толкова забавно. — Едно парти никога не е по-интересно от хората, които са на него. Лудият убиец сякаш току-що беше чул едно от най-сложните философски съждения на Шопенхауер. Кимна сериозно, прокара език по зъбите си — по горните, после по долните — сякаш за да вкуси изяществото на тези думи, и накрая каза:

— Вярно е. Колко е вярно само!

Осъзнах, че трябва да се включа в разговора. Не исках да си помисли, че парти с двама може да е по-забавно от такова с трима.

Когато отворих уста, за да изрека нещо още по-неадекватно от глупавата ми идея за металните закачалки, нещо, което щеше да ме приближи към куршум в корема, силен звън се разнесе из сводестото подземие. Кинг Конг блъсна с мощните си юмруци веднъж, два пъти, три пъти огромната врата в масивния зид, която разделяше неговата половина от острова и тази, на която живееха нервните местни жители. Лицето на маниака светна.

— Това са Хонкър и Кринкъл. Ще ги харесате. Носят експлозивите.

11

Оказа се, че Корнелий Рандолф Сноу е бил почитател не само на викторианската архитектура, но също и на викторианските потайности, от рода на тези, които се появявали в мелодрамите от този период и които сър Артър Конан Дойл беше използвал с изключителен успех в заплетените истории на вечния Шерлок Холмс — замаскирани врати, тайни стаички, скрити стълбища, тесни коридорчета.

Ръка за ръка, но само заради белезниците, бързо, но не само заради пистолета, който ни побутваше в гърбовете, с Лори стигнахме до този край на стаята, където маниакът беше разкъсал вестника.

Рафтове бяха заели цялата стена; розово от пода до тавана. В подвързии бяха подредени периодичните издания.

Маниакът внимателно разгледа няколко полици, отгоре надолу, отзад напред, може би търсейки изданията на „Лайф“ от 1952 година, или може би се надяваше да намери някой по-сочен паяк. Не! Нито едното, нито другото. Търсеше скрит електрически ключ. Намери го и част от рафтовете се завъртяха, разкривайки ниша зад тях.

В отсрещната каменна стена, в нишата, имаше дъбова врата с метален обков. Във време, когато закъсняващите читатели били жестоко наказвани, е възможно тук да е стоял заключен някой муден почитател на Джейн Остин, докато самотата и малките дози кашичка са накарали злодея да се разкае.

Маниакът почука с юмрук по вратата три пъти — явно като сигнал.

От другата страна се чуха две почуквания — кухи и ясни.

След като маниакът отговори този път с две, отсреща се чу един сигнал. И той съответно отговори с едно почукване.

Всичко това изглеждаше излишно усложнена парола, но маниакът беше доволен от ритуала. Усмихна ни се щастлив.

На многозъбата усмивка вече и липсваше милият вид. Той изглеждаше възхитително и въпреки всичко ти все още би имал желанието да го харесаш, но не можеш да не се загледаш за някой черен паяков остатък по устните и езика му.

Веднага след последното почукване от другата страна на вратата се чу бръмченето на малък, бърз мотор. Последва удар на метал в метал.

Някаква бургия се пъхна в ключалката, завъртя се, пречупи заключващия механизъм и парченцата от него се разпръснаха по пода. Нашият домакин с момчешки ентусиазъм обясни: