Пророчество

Помислих си, че да е окована за такъв като мен, е неочаквано предимство и маниакът ще реши, че в края на краищата един заложник му е съвсем достатъчен, за да се чувства сигурен.

Спускащият се паяк все още висеше над главите ни; сянката му беше с неясни очертания и с размер на по-малка чиния. За моя изненада очите на убиеца се насълзиха:

— Много трогателно — чорапите. Много мило. Моята чорапена история обаче не беше трогнала Лори. Тя се беше втренчила в мен с присвити очи.

— Ти си късметлия, Джими — каза маниакът.

— Така е — съгласих се, въпреки че единственото ми парченце късмет — това да съм прикован за Лори Лин Хикс, а не за някой болен алкохолик, изглеждаше недостатъчно.

— Да имаш грижовна майка — замисли се маниакът. — Какво ли е?

— Хубаво — казах аз, — хубаво е — но не си се доверих да изрека нещо повече.

Предейки паяжини от вътрешностите си, паякът размота една по-дълга от пъпа си и най-накрая се провеси пред лицата ни.

Замечтан, убиецът изрече:

— Да имаш грижовна майка, която да ти приготвя горещо какао всяка вечер, да те завива в леглото всяка нощ, да те целува по бузата, да ти чете, докато заспиш…

Преди да се науча да чета, почти винаги някой ми четеше, докато заспя, тъй като нашето семейство си е четящо семейство. Най-често този някой беше баба ми Роуина.

Понякога приказката беше за Снежанка и нейните седем джуджета, които бяха преследвани от злополуки и болести, докато накрая Снежанка остане сама срещу лошата кралица. Като се замисля, двутонен сейф пада върху Късметлията веднъж. Това беше много по-разбираемо, отколкото случилото се с горкия Снийзи. Друг път Уина прочиташе тази за Пепеляшка — как опасните стъклени обувки болезнено се натрошават около краката и, а тиквената каляска отскача от пътя и полита надолу в долината.

Вече бях голям мъж, когато установих, че в увлекателните книги на Арнолд Лейбъл за жаби и жабчета не винаги има сцена, в която на някой от главните герои му изгризваха крака.

— Аз нямах грижовна майка — каза маниакът и сякаш нотка на самосъжаление се беше прокрадвала в гласа му. — Имах трудно, студено, лишено от любов детство.

Неочаквано нещата се обърнаха с главата надолу: страхът, че ще бъда застрелян, отстъпи първото си място на мисълта, че този човек ще ни залее със словоизлияния, изброявайки монотонно едно по едно мъченията, на които е бил подлаган. Бит с метална закачалка за дрехи. Принуждаван да носи момичешки дрехи до шестгодишна възраст. Лишаван от овесена каша преди лягане.

Нима трябваше да бъда отвлечен, заключен с белезници и държан на мушка, за да слушам някакви оплаквания. Можех просто да си остана вкъщи и да гледам дневните телевизионни предавания. За щастие той прехапа устни, изправи се и каза:

— Да се живее с миналото е губене на време. Станалото — станало.

За нещастие сълзливият проблясък на самосъжаление в очите му не беше отместен от очарователния живец, а напротив, от искра на налудничавост.

Паякът не беше приключил със спускането си. Висеше пред лицата ни, вероятно втрещен от това, което вижда, замръзнал на място от страх.

Като винар, откъсващ грозде от асмата, маниакът стисна дебелия паяк между палеца и показалеца на лявата си ръка, смачка го и приближи разкъсаните останки към носа си, за да ги помирише.

Надявах се да не ми предложи да го помириша и аз. Имам много изострено обоняние и това е една от причините да съм пекар по рождение. За щастие той нямаше намерение да споделя опияняващия аромат.

За нещастие обаче поднесе залъка към устните си и бавно облиза паяковия крем. Опита този странен плод, реши, че не е достатъчно узрял, и избърса пръстите си в ръкава на сакото.

Имахме пред себе си абсолвент от университета на Анибал Лектър, готов за кариера в сферата на обслужването, като мениджър на мотел „Гняв“.

Дегустацията на паяк не беше представление за пред нас. Случилото се беше толкова естествено, колкото да замахнеш, за да прогониш муха.

Без да осъзнава ефекта, който е имало кулинарното му любопитство върху нас, той каза:

— Както и да е, времето за приказки мина отдавна. Сега трябва да се действа за справедливост.

— И как ще бъде достигната справедливостта? — учуди се Лори. За момент не беше способна да поддържа веселия, несериозен тон.

Въпреки дрезгавия си глас той говореше като малко ядосано момченце:

— Ще вдигна във въздуха доста неща, ще убия много хора и ще накарам този град да съжалява.

— Звучи доста амбициозно — каза тя. — Планувам го, откакто се помня.

След като бях размислил, изрекох:

— Всъщност наистина бих искал да чуя за металните закачалки за дрехи.

— Какви метални закачалки за дрехи? — попита той.

Преди да направя още една крачка към куршума между очите ми, Лори се обади:

— Дали ще може да ми дадете чантата?

— Защо? — намръщи се той.

— Имам женска нужда.

Не можех да повярвам, че го прави. Знам, че не бях спечелил спора, но мислех, че съм я разколебал.

— Женска нужда? — попита маниакът. — Какво имаш предвид?

— Нали се сещаш — срамежливо изрече тя.

За мъж, който изглеждаше като магнит за жените, той се оказа изненадващо необразован по темата.

— Откъде да се сещам?