Пропастта на опрощението

“Може би все пак си заслужаваше — мисли си тя. — В продължение на четиристотин години се радвахме на втора Златна епоха. Направихме прекрасни неща, оставихме прекрасни дири във времето. Забравихме старите легенди и създадохме по-хубави, нови митове за нови времена. Но през цялото време нещо друго е чакало в гората. Когато извадихме инхибиторите от уравнението, дадохме шанс на листните въшки.”

Това не е краят на всичко. Планетите се изоставят, когато машините на листните въшки нахлуят в техните системи. След катастрофално лошото ръководство на първите две вълни на евакуация, сега нещата вървят значително по-гладко. Властите предугаждат следващата вълна и са запознати с всички начини за контрол на тълпата.

Тя се взира отново в мрака. Машините на листните въшки се движат бавно: там все още има колонии, които няма да станат тяхна жертва още стотици, дори хиляди години. Все още има време за живот и за любов. Подмладяването, дори за една стара полуконджоинърка, има своята привлекателност. Казват, че вече има населени светове на Плеядите. Оттам вълната от зелено оцветени слънца трябва да изглежда доста далечна, доста незаплашителна.

Но пътуването до Плеядите щеше да я отдалечи с още четиристотин години от раждането й.

Замисля се, както й се случва често, за посланията на сенките. Те също бяха споменали, че били преследвани от машини, правещи звездите зелени. Не за първи път тя се пита дали това може да е съвпадение. Според ръководния модел на брейновата теория, посланието трябваше да е дошло от настоящето, а не от далечното бъдеще или далечното минало. Ами ако теорията грешеше? Ами ако всичко това — брейновете, сенките, цялото, гравитационното сигнализиране — беше просто удобна измислица, служеща за прикриване на дори още по-странната истина?

Тя не знае коя е истината. И надали някога ще узнае.

Дори не е сигурна, че иска това.

Премества вниманието си от небето към океана. Те умряха тук, по времето, когато това място се наричаше Арарат. Никой вече не го нарича така, никой дори не си спомня, че някога се е казвало така. Но тя си спомня.

Помни как онази луна беше разбита, когато инхибиторите отклониха енергията на оръжието от оръжейната, докато “Носталгия по безкрая” бягаше от системата.

Инхибитори. Оръжие от оръжейната. “Носталгия по безкрая”. Всички те напомнят отдавна забравен напев от детска игра. Звучат леко абсурдно, но същевременно са изпълнени с ужасяващо значение.

В интерес на истината тя всъщност не беше видяла разбиването на луната. Беше го видяла майка й. Но в спомените си не правеше особена разлика между едното и другото. Тя беше станала свидетел, макар да го беше видяла чрез очите на друг човек.

Мисли си за Антоанет, Зейвиър, Блъд и другите: за всички, които по собствен избор или по принуда бяха останали на Арарат, когато междузвездният кораб бе излетял. Невъзможно беше някой от тях да е оцелял, когато парчетата от разбитата луна бяха започнали да падат в океана. Бяха се издавили до един, докато цунами след цунами бяха отнасяли крехките им постройки от повърхността.

Освен ако не бяха предпочели да се удавят преди това. Ами ако морето ги беше приело с добре дошли? Патърн джъглърите вече бяха оказали съдействие при заминаването на кораба. Нима беше толкова невъобразимо предположението, че бяха спасили останалите жители на планетата?

Тук бяха живели хора в продължение на четиристотин години, а сред тях имаше и плувци. Според запазената документация те понякога се натъквали на призраци: други, по-стари умове. Дали сред тях не бяха и очевидците на въпросните страховити събития, запазени в живата памет на морето след цялото това време?

Светещите петна във водата сега са наобиколили вълнолома. Взела е решението си още преди да слезе от транзитния кораб: ще поплува и ще отвори съзнанието си за океана. И ще му каже всичко, което знае: всичко, което ще се случи с това място след пристигането на тераформиращите машини. Никой не знае какво ще стане, когато листните въшки докоснат извънземния организъм на джъглъровото море, кой кого ще асимилира тогава. Този експеримент все още не е правен. Може би океанът ще погълне кротко машините, така както беше погълнал още толкова много други неща. Може би ще стигнат до задънена улица. Или пък този свят, както десетки други преди него, ще бъде раздробен на съставните си части и пресъздаден.

Тя не знае какво ще означава това за умовете в океана. Сигурна е, че на някакво ниво те вече знаят какво ще се случи. Няма как да не са уловили нюансите на паника, докато последните обитатели от човешки произход са правели плановете си за бягство. Но се съмнява, че някой е плувал специално с целта да съобщи на света какво предстои. Това може би няма никакво значение. Но от друга страна, и то съвсем буквално, то може да е единствено от значение.

Това е донякъде и въпрос на любезност. Всичко, което се случва тук, всичко, което ще се случи, е нейна отговорност.