Пропастта на опрощението

Тя знае, че всъщност с тази звезда няма нищо нередно. Процесите и на топене не са небалансирани, химическото състояние на атмосферата й не е нарушено. Нагорещеността й е същата, каквато е била и преди един век, а бликащото от ядрото й неутрино свидетелства за нормално състояние на налягането, температурата и наличието на нуклеотиди. Нещо силно обезпокояващо обаче се е случило със системата, обикаляла някога около звездата. Нейните планети са били преобразувани, върнати до състояние на атоми и после събрани в облак от стъклени мехури: безброй пълни с въздух и вода хабитати. Огромни огледала, изковани в същата оргия от разрушаване и реконструиране, улавят всеки фотон звездна светлина и го изпомпват към рояка от хабитати. Нищо не се прахосва, нищо не се пилее. В мехурите слънчевата светлина подхранва сложни, полюшващи се паяжини от завършени биохимични цикли. Растения и животни живеят в рояка, машини се грижат за всяка тяхна нужда. Хората са добре дошли; всъщност роякът е бил създаден за хора.

Само че не по тяхно желание.

Това оцветено в зелено слънце не е нито първото, нито ще бъде последното. Оцветените слънца са стотици. Трансформиращите машини, които създават рояците хабитати, могат да прескачат от една система в друга с нехайната ефективност на скакалци. Те пристигат, правят копия на самите себе си и после започват да рушат. Всички опити да се сложи край на разпространяването им се провалят. За започването на процеса е достатъчна само една, а те пристигат с милиони.

Наричат ги “листни въшки”.

Никой не знае откъде идват или кой ги е създал. Най-правдоподобно звучи предположението, че са пагубна технология за тераформиране: разработена преди почти хиляда години, през вековете преди появата на инхибиторите. Но те очевидно са повече от машини — прекалено умни и бързи са за това. От много време се учат да оцеляват сами и при този процес стават необуздани и диви. В тях има нещо опортюнистично: нещо, което като че ли се е крило в гората в очакване на този миг.

“И — мисли си тя, — ние им осигурихме този миг.”

Докато човечеството се намираше под ботуша на инхибиторите, нямаше да бъде допуснато да се случи подобно нещо. Инхибиторите, които самите бяха форма на пътуващи сред звездите машини, създаващи точни копия на самите себе си, никога нямаше да разрешат съществуването на съперник. Само че тях вече ги нямаше и никой не ги беше виждал повече от четиристотин години. Не може да се каже, че бяха победени, нещата не се бяха развили по този начин. Но бяха отблъснати, след което бяха създадени граници и буферни зони. Предполагаше се, че голяма част от галактиката все още им принадлежи. Но опитът им да изтребят човечеството се беше провалил.

Това обаче нямаше нищо общо с човешката находчивост.

Дължеше се на обстоятелствата, на късмета, на страхливостта. Инхибиторите отслабваха от милиони години. Рано или късно, някой от появяващите се видове щеше да разкъса обръча им. Най-вероятно не човечеството щеше да е тази раса, дори с помощта от матрицата Хадес. Матрицата обаче го беше насочила в правилната посока. Беше го изпратила в Хела и там то беше взело правилното решение: да не призовава сенките, а да помоли за помощ Строителите на гнезда. Именно те бяха унищожили скътлърите, когато последните допуснали грешката да преговарят със сенките.

“И ние за малко не допуснахме същата грешка” — мисли си тя. Дори сега кръвта й се смразява, като се сети колко близко бяха до извършването й.

Бялата броня от нейните пеперуди се приближава.

— Трябва да тръгваме — провиква се покровителят й от края на вълнолома.

— Даде ми един час.

— Вече използва по-голямата част от него, за да се взираш в звездите.

Това й се струва невъзможно. Може би той преувеличава, а може би тя наистина е наблюдавала толкова дълго зелената звезда. Понякога потъва в нещо като полусън от спомени и миговете неусетно се превръщат в часове, часовете — в десетилетия. Толкова е стара, че понякога дори се плаши.

— Още малко — казва тя.

Строителите на гнезда (сеща се за старото, вече забравено име на симбионтите, създателите на раковините) отдавна практикуваха стратегията на спотайването. Вместо да се изправят срещу инхибиторите открито, те предпочитаха да се плъзгат между звездите и да избягват контактите винаги, когато беше възможно. Бяха специалисти в потайността. Но след като се сдоби с някои от техните оръжия и информация, човечеството възприе стратегия на явна конфронтация и пречисти местното пространство от инхибиторите. На Строителите на гнезда това не им хареса: те предупредиха за опасността от нарушаването на равновесието. Някои неща, колкото и лоши да изглеждаха, винаги бяха за предпочитане пред алтернативите си.

Но човечеството не желаеше да чуе това.