Пропастта на опрощението

Прекалено голямата перспектива често се оказваше не чак толкова полезна.

— Скорп? — обади се Хури. — Имаш ли против да те питам нещо, преди да бъдем разделени отново?

— Не знам — каза той. — Питай и ще разбереш.

— Защо спаси совалката, онази от “Уайлд Палъс”? Какво те спря да стреляш по нея, дори след като видя инхибиторските машини? Ти спаси онези хора.

“Тя знае ли?” — запита се той. Беше пропуснал толкова много през деветте допълнителни години, през които беше замразен. Възможно беше да е разбрала, да се е уверила в онова, което той само подозираше.

Помнеше какво му беше казала Антоанет Бакс непосредствено преди да се разделят. Беше се запитала дали ще се срещнат отново някога. “Светът е толкова голям — беше възкликнал той. — Достатъчно голям за някое и друго съвпадение.” Антоанет обаче бе отговорила, че това важи за някои хора, но не и за такива като нея и Скорпион. И беше права. Скорпион се беше усмихнал: знаеше какво точно бе имала предвид. Той също не вярваше в чудеса. Но къде точно трябваше да прекара границата? Сега вече знаеше, с абсолютна убеденост, че и тя беше сгрешила. Това не се случваше на хора като нея и Скорпион. Но за другите? Понякога неща от този род просто ставаха.

Той знаеше. Беше видял имената на всички бежанци в совалката, която бяха спасили в Йелоустоунската система. И едно име се беше отличило сред останалите. Този човек дори му беше направил впечатление, докато наблюдаваше излизането на хората от совалката. Помнеше спокойното му достойнство, нуждата някой да сподели онова, което чувстваше, но не и да му вземе товара. Мъжът вероятно беше замразен от тогава досега, също като останалите пасажери.

И сега беше сред осемнайсетте хиляди замразени, които обикаляха около Хела.

— Трябва да намерим начин да се доберем до тези хора — заяви той.

— Мислех, че говорим за… — започна Хури.

— И наистина говорим — заяви той, но не добави нищо повече.

Щеше да я остави да почака още малко: и без това беше чакала толкова дълго.

Известно време никой не проговори. Катедралата изглеждаше така, сякаш щеше да векува на мястото си. А според Скорпион й оставаха не повече от пет минути.

— Все още мога да го направя — обади се отново Васко. — Ако тичам… ако тичаме двамата, Скорп…

Не довърши мисълта си.

— Да тръгваме — каза Скорпион.

Всички погледнаха към него, после — към катедралата. Предната й част беше на седемдесетина метра от края на моста. До празното пространство й оставаха три-четири минути. И после? Поне още една минута, преди страховитата маса на “Лейди Моруина” да започне да губи равновесие.

— Къде, Скорп? — попита Хури.

— Днес преживях предостатъчно — отвърна решително той. — Всички имахме тежък ден и ни предстои дълъг преход. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

— Но катедралата… — започна Рашмика.

— Сигурен съм, че ще бъде наистина впечатляващо. После можете да ми разкажете всичко в най-големи подробности.

Скорпион се обърна и тръгна по онова, което беше останало от моста. Слънцето се намираше ниско зад него, а комично изглеждащата му сянка крачеше отпред, поклащайки се встрани като зле манипулирана марионетка. Беше се застудило, това беше особен, интимен студ, който усещаше така, сякаш на него беше изписано собственото му име. “Може би това е краят” — помисли си той. Все пак не трябваше да забравя, че е прасе: естествено беше да не очаква нещо специално от живота. И без това вече беше поживял повече от мнозинството от своя вид.

Тръгна по-бързо. Три други сенки се появиха край него. Не говореха, просто вървяха заедно, давайки си сметка за трудното пътуване, което им предстоеше. Когато, след няколко минути, земята започна да тътне, сякаш огромен юмрук се бе стоварил ядно върху Хела, никой не спря, нито забави крачка. Просто продължиха да вървят. И когато, най-накрая, Скорпион видя как най-дребната от сенките преплете крака, останалите три се спуснаха към нея, за да я задържат.

След това не помнеше почти нищо.

ЕПИЛОГ

Тя издава нова команда, механичните пеперуди отделят сплетените си крилца и разбиват временния екран, който са създали. Пеперудите се събират в подобната на дантела, потрепваща на ветреца материя на ръкава. Когато поглежда към небето, тя вижда само шепа звезди: онези, които са достатъчно ярки, за да блестят въпреки лунната светлина и бляскавата река на пръстена. От зелената звезда, която й разкриха пеперудите, вече няма и следа. Тя обаче знае, че звездата е все още там. Веднъж разкрита, тя не може да бъде забравена.