Полунощ

Не можеше да види накъде се бяха устремили, но почувства, че се носят по-бавно. Виждаш ли нещо?

Хей, да, под нас! Това е кола! Да слезем ли?

Разбира се. Дали може да се хванем за ръце?

Установиха, че не могат, но се опитаха да останат по-близо една до друга. В следващия миг преминаха през покрива на малка кола.

Хей! Това е Аларик!, възкликна Бони.

Аларик Залцман беше гаджето на Мередит, за когото бяха решили да я сгодят. Сега беше на около двайсет и три, и пясъчнорусата му коса и лешниковите очи не се бяха променили, откакто преди близо десет месеца го видя за последен път. Той беше парапсихолог в университета „Дюк“ и работеше върху доктората си.

От векове се опитвам да се свържа с него, поясни Бони.

Зная. Може би това е начинът, по който да влезем във връзка с него.

Къде се предполага, че се намира той?

На някакво странно място в Япония. Забравих как се казва, но да погледнем картата върху предната седалка.

Докато го правеха, призрачните форми на двете момичета се преплетоха, преминавайки една през друга.

Унмей но Шима: Островът на гибелта, бе написано над очертанията на един остров. Върху картата до него имаше голям червен хикс с надпис: Полето на наказаните девственици.

На какво?, попита негодуващо Бони. Какво означава това?

Не зная. Но виж, това е мъгла, истинска мъгла. И вали. А това шосе е ужасно.

Бони се гмурна навън. Ох, толкова е странно. Дъждът преминава право през мен. И не мисля, че това е шосе.

Върни се и погледни това, каза й Елена. Върху острова няма отбелязани градове, само едно име. Доктор Селия Конър, съдебен патолог.

Какво е съдебен патолог?

Мисля, отвърна Елена, че разследват убийства и разни неща. И отварят труповете, за да установят причината за смъртта.

Бони потрепери. Не мисля, че това ми харесва.

Нито пък на мен. Но погледни навън. Струва ми се, че някога това е било село.

Почти нищо не бе останало от селото. Само малко руини от дървени сгради, очевидно гниещи, и някакви полуразрушени, почернели каменни постройки. Имаше голяма жълта сграда, покрита с огромна яркожълта мушама.

Когато колата приближи сградата, Аларик спря, грабна картата и малък куфар и притича под дъжда и в калта, за да отиде на сухо. Елена и Бони го последваха.

Близо до входа го посрещна много млада чернокожа жена. Лъскавата й коса бе подстригана късо и обрамчваше малкото й лице. Беше дребна, дори по-ниска от Елена. Очите й грееха от вълнение, а белите й равни зъби бяха достойни за холивудска усмивка.

— Доктор Конър? — попита Аларик с неподправено възхищение, граничещо почти с благоговение.

На Мередит това никак няма да й хареса, рече Бони.

— Наричайте ме Селия, моля — каза жената и улови ръката му. — Аларик Залцман, предполагам — додаде, както Хенри Стенли се обърнал към доктор Ливингстън в африканската джунгла.

— Само Аларик, моля, Селия.

На Мередит определено няма да й хареса, съгласи се Елена.

— Значи изследваш призраци — казваше Селия под тях. — Е, нуждаем се от теб. В това място има призраци или някога е имало. Не зная дали още са тук, или не.

— Звучи интересно.

— По-скоро тъжно и страховито. Тъжно, странно и страховито. Направих разкопки на всякакви руини, особено там, където съществува вероятността от геноцид. И едно ще ти кажа: този остров не прилича на нито едно от местата, които съм виждала — заяви Селия.

Аларик вече вадеше разни неща от куфара си — дебел топ хартия, малка видеокамера и тетрадка. Включи видеокамерата, погледна през визьора, после я подпря с част от листата. Когато очевидно нагласи Селия на фокус, грабна тетрадката.

Селия явно се забавляваше.

— По колко начина записваш информацията?

Аларик се потупа по едното слепоочие и поклати тъжно глава.

— Колкото е възможно повече. Сивите ми клетки започват да намаляват. — Огледа се. — Предполагам, че не си съвсем сама тук, нали?