Полунощ

— Смятайте го за сторено — увери я той нежно. — Съжалявам, че ви създадохме толкова много неприятности, при това в собствения ви дом. — Изгледа поред полицаите с пронизващия си поглед. — Вървете си и повече не се връщайте. Претърсихте пансиона, но никой от тези, които търсите, не е тук. Уверени сте, че по-нататъшното наблюдение няма да доведе до нищо. Смятате, че би имало много повече полза от вас, ако помогнете в — как беше? О, да, в овладяването на хаоса във Фелс Чърч. Никога повече няма да идвате тук. Сега се връщайте в колата си и потегляйте.

Елена почувства как космите по тила й настръхват. Усещаше Силата, струяща зад думите на Стефан.

И както винаги, беше задоволително да се види как жестоки и гневни хора се превръщат в послушни агънца под силата на вампирското внушение. Тези двамата останаха неподвижни още десетина секунди, после просто излязоха през предната врата.

Елена се заслуша в звука от отдалечаващата се полицейска кола. Заля я толкова голяма вълна на облекчение, че едва не припадна. Стефан обви ръце около нея, а тя го прегърна силно. Сърцето й туптеше толкова бясно, че го усещаше в гърдите си, чак до върховете на пръстите си.

Всичко свърши. Вече всичко приключи, изпрати й мисълта си Стефан, а Елена внезапно изпита нещо различно. Почувства гордост. Стефан бе поел нещата в свои ръце и бе изгонил полицаите.

Благодаря ти, отвърна му тя телепатично.

— Мисля, че е време да измъкнем Мат от зимника — додаде тя.

Мат не преливаше от задоволство.

— Благодаря, че ме скрихте, но имате ли представа колко време мина? — обърна се възмутено към Елена, когато отново бяха горе. — Нямаше никаква светлина, освен онази, останала в малката звездна сфера. И какво е това? — Вдигна дългата, тежка дървена тояга със странно оформените краища със стърчащи шипове.

Елена внезапно се притесни.

— Не си се порязал, нали? — Сграбчи ръцете на Мат, като остави дългата бойна тояга да падне на пода. Но по дланите на приятеля й не се виждаше нито една драскотина.

— Не съм толкова тъп, че да хвана това нещо за краищата — измърмори той.

— Но поради някаква причина Мередит го е хванала — осведоми го Елена. — Целите й длани бяха разранени. А дори не зная какво е това.

— Аз зная — обади се Стефан тихо. Вдигна бойното копие. — Ала всъщност това е тайна на Мередит. Искам да кажа, че е нейна собственост — добави припряно, когато всички впериха погледи в него при думата „тайна“.

— Е, аз не съм сляп — заяви Мат с честния си, прям маниер. Отметна няколко паднали руси кичура върху очите си, за да разгледа по-отблизо предмета. Вдигна сините си очи към Елена. — Зная на какво мирише. На върбинка. И зная на какво прилича с всички тези сребърни и железни шипове, забити в заострените му краища. Прилича на ефективно оръжие за избиването на всякакви противни дяволски изчадия, които бродят по Земята.

— Както и на вампири — избъбри Елена. Знаеше, че Стефан е в странно настроение, и определено не желаеше да види Мат, за когото бе силно загрижена, проснат на пода с разбит череп. — И дори хора. Мисля, че тези по-големи шипове са за инжектиране на отрова.

— Отрова ли? — Мат погледна стреснато дланите си.

— Всичко е наред — успокои го Елена. — Проверих те, а и освен това, ако имаше отрова, щеше да е от бързодействащите.

— Да, противниците биха искали да те извадят от строя колкото се може по-бързо — уточни Стефан. — Така че, щом още си жив, има голяма вероятност да си останеш такъв. А сега противното дяволско изчадие иска само да си легне. — Извърна се, за да се качи на тавана. Сигурно бе чул как Елена си пое неволно дъх, защото се обърна и тя видя, че съжалява. Тъмноизумрудените му очи бяха тъжни, но блестяха от неизползвана Сила.

Мисля, че ще спим до късно, каза си Елена и усети как по цялото й тяло пробягнаха приятни тръпки. Стисна ръката на Стефан и усети как той стисна в отговор нейната. Тя отлично разбираше какво има наум; двамата бяха достатъчно близо, а той изпращаше съвсем ясно послание за това, което иска — а тя бе не по-малко нетърпелива от него да се качат горе.

— Какво общо има Мередит с това? — попита Мат внезапно, впил поглед в страховитото оръжие.

— Не би трябвало да казвам нищо за това — отвърна Стефан. — Но ако искаш да узнаеш повече, наистина би трябвало да попиташ Мередит. Утре.

— Добре — кимна Мат, явно накрая разбрал. Оръжие като това можеше единствено да е предназначено за убиване на всякакви чудовища, бродещи по Земята. А Мередит — Мередит, която бе стройна и гъвкава като балерина с черен колан и… о, онези уроци! Уроците, които винаги бе отлагала, ако точно в определен момент момичетата бяха замислили нещо, но за които винаги някак си успяваше да намери време.

Но едва ли някой би очаквал едно момиче да разнася клавесин със себе си, а и никой друг нямаше такъв инструмент. Освен това, Мередит бе казала, че мрази да свири, така че най-добрите й приятелки не й додаваха много с въпросите си. Всичко това беше част от загадъчността на Мередит.