Полунощ

Двамата станаха и влязоха по-навътре в сградата. Селия се спря до две големи урни върху поставки с някакъв противен предмет помежду им. Приличаше на рокля, протрита и избеляла, но това, което се подаваше между дупките на дрехата, бяха кости. Повечето отвратителни, една избледняла кост без никакви остатъци от плът висеше от върха на една от урните.

— Върху това работеше Роналд на полето — обясни Селия. — Вероятно е била последната смърт на първоначален обитател и е било самоубийство.

— Откъде знаеш?

— Да видим дали мога да преразкажа директно бележките на Роналд. По трупа на жрицата няма други следи от насилие, с изключение на нараняването, причинило смъртта. Храмът е бил каменна сграда — някога. Когато отидохме там, заварихме само под, а всички каменни стъпала бяха рухнали. Затова Роналд използва стълбата. Следват доста технически термини, но Роналд Аргайл беше велик съдебен патолог и аз вярвам в неговия прочит на историята.

— Който е? — Аларик обхождаше делвите и костите с видеокамерата.

— Някой — не знаем кой — е пробил дупка върху всяка от делвите. Преди да започне хаосът. В градските архиви е отбелязано като акт на вандализъм, детска лудория. Но доста време след това дупката била запечатана и делвите отново били почти херметични, с изключение на мястото на върха, където жрицата е потопила ръцете си до китките.

С безкрайна предпазливост Селия повдигна капака на делвата, от която не висеше кост. Разкриха се друг чифт дълги кости, не толкова избледнели, с някакви ивици по тях, които сигурно са били дрехи. Вътре в делвата имаше и тънки кости на пръсти.

— Роналд смяташе, че тази нещастна жена е умряла, докато е извършвала последен акт на отчаяние. Прерязала е китките си — можеш да видиш как върху по-добре запазената ръка сухожилието е изсъхнало — а след това оставила цялата й кръв да изтече в урните. Знаем, че на дъното на урните има дебел слой засъхнала кръв. Тя се е опитвала да примами нещо вътре или навярно да се върне обратно вътре. И е умряла, докато се е опитвала, а глината, която се е надявала да използва през последните си съзнателни мигове от живота си, е залепила костите към делвите.

— Брей! — Аларик прокара ръка над челото си, като в същото време потръпна.

Направи снимки!, Елена му изпрати телепатична заповед, влагайки цялата сила на волята си, за да я предаде. Видя, че Бони прави същото със затворени очи и стиснати юмруци.

Сякаш подчинявайки се на заповедите им, Аларик започна да снима колкото се може по-бързо.

Накрая свърши, но Елена знаеше, че без външен подтик няма начин тези снимки да стигнат до Фелс Чърч, докато той самият не дойде в града — а дори Мередит не знаеше кога ще стане това.

Какво да правим?, Бони попита отчаяно Елена.

Ами… сълзите ми бяха истински, когато посетих Стефан в затвора.

Искаш да се разплачем за него?

Не, отвърна нетърпеливо Елена. Но ние приличаме на призраци — нека се държим като такива. Опитай се да духнеш на тила му.

Бони го стори и двете видяха как Аларик трепна, огледа се и се загърна по-плътно в якето си.

— Ами другите смъртни случаи в експедицията ви? — попита парапсихологът, сгуши се в якето и се огледа безцелно.

Селия започна да говори, но нито Елена, нито Бони слушаха. Бони духаше към Аларик от различни посоки, като го насочваше към единствения здрав прозорец в сградата. Там Елена пишеше с пръст върху студеното тъмно стъкло. Когато се увери, че Аларик гледа в тази посока, тя духна върху изречението: изпрати незабавно снимките на делвите на Мередит! Всеки път, когато Аларик се доближеше до прозореца, тя духаше отново, за да изпъкнат думите.

И той най-после ги видя.

Отскочи стреснато назад. После се прокрадна отново към прозореца. Елена подсили написаното. Този път, вместо да подскача, той закри очите си с ръка, сетне отново надзърна.

— Хей, господин Ловец на духове — извика му Селия. — Добре ли си?

— Не зная — призна си Аларик. Отново закри очите си, но Селия приближи и Елена не духна върху стъклото.

— Стори ми се, че видях… послание да изпратя снимките на тези делви на Мередит.

Селия повдигна вежди.

— Коя е Мередит?

— О! Тя — тя е една от бившите ми ученички. Предполагам, че това би я заинтересувало. — Погледна надолу към видеокамерата.

— Кости и урни?

— Ами, и ти си се заинтересувала от тях доста млада, ако може да се вярва на репутацията ти.

— О, да. Обичах да гледам разложението на мъртва птица или да откривам кости и да се опитвам да отгатна от какво животно са — кимна Селия и го озари с усмивката си. — Още от шестгодишна. Но аз не бях като повечето момичета.

— Е, и Мередит не е — рече Аларик.

Елена и Бони се спогледаха, този път много сериозно. Аларик намекваше, че Мередит е специална, но не го бе казал изрично, нито спомена за намерението им да се сгодят.

Селия приближи.

— Ще й изпратиш ли снимките?

Аларик се засмя.