Полунощ

Мередит се извърна към нея и Елена едва не отстъпи назад от изненада. Обикновено мургавото лице на приятелката й сега беше посивяло, дишаше учестено и накъсано.

Мередит, спокойната и овладяна Мередит, вече знаеше какво ще поиска Елена от нея. Още кръв, което бе достатъчно, за да загуби самообладание. При това трябваше да стане бързо. И това я ужасяваше. Дори нещо повече.

Тя не може да го направи, помисли си Елена. Ние сме изгубени.

10

Деймън се катереше по дървената решетка, покрита с красиви увивни рози, под прозореца на спалнята на принцеса Жезалин д’Обинье — много богато, красиво момиче, от което всички се възхищаваха. А съгласно книгата, която си бе купил, тя била с най-синята кръв в Тъмното измерение. Всъщност според слуховете, които се носеха сред местните, самият Сейдж я бе превърнал във вампир преди две години и й бе подарил този прекрасен малък замък, където живееше. Макар да приличаше на изящно бижу, малкият замък вече бе изненадал Деймън с няколко проблема. Единият бе телената ограда с наточени като острие на бръснач шипове, на които съдра коженото си яке; вторият — необичайно ловък и упорит пазач, когото се наложи със съжаление да удуши; третият — вътрешният ров, пълен с вода, едва не го свари неподготвен; и за капак няколко кучета, които той нагости с лакомството на Сейбър — използва сънотворния прах на госпожа Флауърс, донесен предвидливо от Земята. Щеше да бъде по-лесно да ги отрови, но Жезалин се славеше с обичта си към животните, а той имаше нужда от нея поне за три дни. Това би трябвало да е достатъчно дълго, за да се превърне във вампир — ако през тези дни тук нямат други занимания.

Сега, докато се катереше безшумно нагоре по решетката, прибави мислено дългите бодли на розата към списъка с неудобства. Освен това репетираше първата си реч пред Жезалин. Тя беше — и винаги щеше да остане — на осемнайсет. Но беше млада осемнайсетгодишна, защото имаше само две години опит като вампир. Неканеният гост се успокояваше с тази мисъл, докато напредваше към прозореца.

Съвсем тихо, в случай че вътре имаше животни пазачи, Деймън разтвори една по една полупрозрачните черни завеси, които предпазваха стаята от кървавочервената светлина. Ботушите му потънаха в дебелия черен килим. След като се измъкна и от последната завеса, Деймън видя, че цялата спалня е декорирана в една тоналност от някой „експерт“ по контраста. Кехлибарено черно и много тъмносиво, почти черно.

Хареса му.

В спалнята имаше огромно легло, което едва се виждаше сред талазите полупрозрачни черни завеси. Единственият начин да се приближи към него, бе откъм долния край, където прозирните завеси бяха по-тънки.

Застанал сред притихналата като катедрала просторна спалня, Деймън гледаше към слабата фигура, очертана под черните копринени чаршафи, сред безброй пръснати наоколо малки възглавнички.

И тя беше бижу като замъка. Фини кости. Приличаше на заспал ангел. Блестяща река от пламтящи червени коси се стелеше около нея, като ален поток върху черните чаршафи. Приличаше малко на Бони.

Деймън беше доволен.

Измъкна същия нож, който бе допрял до гърлото на Елена, и само за миг се поколеба — но не, сега не бе времето да мисли за златната топлина на Елена. Всичко зависеше от това дете с нежни рамене пред него. Опря върха на ножа към гърдите си, съзнателно избирайки място по-встрани от сърцето си, в случай че се наложи да се пролее кръв… и се закашля.

Нищо не се случи. Принцесата, облечена в черна ефирна нощница, която разкриваше слабите й ръце, деликатни и бледи като порцелан, продължаваше да спи. Деймън забеляза, че ноктите на малките й пръсти са лакирани в същия ален цвят като косата й.

Двете големи свещи, поставени в черни свещници, изпускаха упойващ аромат, а освен това служеха за часовници — колкото по-надолу изгаряха, толкова по-лесно се определяше кое време е. Светлината беше идеална — всичко беше идеално, освен факта, че Жезалин още спеше.

Деймън се изкашля отново, този път по-високо, и побутна леглото.

Принцесата се събуди, изправи се рязко в леглото, като в същото време извади две тънки ками от ножници в косите си.

— Кой е? Има ли някой там? — Озърташе се във всички посоки, но не и в правилната.

— Само аз съм, Ваше Височество. — Деймън говореше с нисък, но пресеклив глас, все едно измъчван от отчаян и несподелен копнеж. — Не бива да се страхувате — додаде, след като тя най-после погледна в правилната посока и го видя. Той коленичи в другия край на леглото.

Малко бе сгрешил в преценката. Леглото беше толкова голямо и високо, че гърдите и ножът бяха доста под полезрението на Жезалин.

— Тук съм, за да отнема живота си — заяви доста високо, за да е сигурен, че принцесата ще разбере какво става.

След миг или два главата на Жезалин надникна над долния край на леглото. За да запази равновесие, ръцете й бяха широко отворени, а слабите й рамене — свити към тялото. От това разстояние той видя, че очите й са зелени — преливащи нюанси на зеленото, с много различни пръстени и точици.