Полунощ

— Не помирисвам нищо — промълви предпазливо и огледа подметките си.

— Ние сме в свят — заговори спътникът й бавно и тихо, сякаш искаше да се успокои между всяка дума, — където може да ни бичуват с камшик, да ни съдерат кожите от бой с пръчки и да ни обезглавят само защото сме стъпили на земята им.

Бони подскочи леко, сетне направи по-голям скок от място, като че ли отделянето й за малко от земята щеше да им помогне по някакъв начин. Погледна го за по-нататъшни инструкции.

Деймън я сграбчи изведнъж и се втренчи пронизващо в нея, сякаш изведнъж го бе осенило просветление.

— Ти си пияна! — прошепна накрая. — Ти дори не си будна! През цялото това време, докато се опитвам да те вразумя, ти си била пиян сомнамбул!

— Не съм! — възпротиви се девойката. — И… дори да съм, ти трябва да си по-мил с мен. Ти си виновен за това.

В едно отдалечено кътче от съзнанието си Деймън се съгласи, че беше вярно. Той бе напил момичето, а след това го бе упоил със серум на истината и приспивателно. Но това беше само един факт, който с нищо не променяше чувствата му. Знаеше само, че няма начин да продължи мисията си заедно с това прекалено нежно създание.

Разбира се, най-разумно беше да се отърве колкото може по-бързо от нея, да остави градът — това огромно свърталище на злото, да я погълне в ненаситната си, чернозъба паст, което със сигурност щеше да се случи, ако направи десетина крачки по тези улици без него. Но както и преди малко, нещо вътре в него просто не му позволяваше да го стори. И, осъзна Деймън, колкото по-скоро си го признае, толкова по-скоро щеше да намери място, където да я настани, за да може да се погрижи за делата си.

— Какво е това? — попита, като улови ръката й.

— Опаловият ми пръстен — отвърна Бони гордо. — Виж, отива си с всичко, защото в камъка преливат всички цветове. Никога не го свалям; върви както с ежедневни, така и с официални дрехи. — С удоволствие позволи на Деймън да го вземе и да го разгледа.

— Това отстрани истински диаманти ли са?

— Страхотни, чисто бели — заяви гордата притежателка на бижуто. — Лусен, годеникът на лейди Улма, го изработи, тъй че, ако изпаднем в нужда, да свалим камъните и да ги продадем… — Изведнъж млъкна. — Смяташ да вземеш камъните и да ги продадеш! Не! Не, не, не, не, не!

— Да! Трябва, за да имаш някакъв шанс да оцелееш — сряза я Деймън. — И ако кажеш още една дума или не направиш точно това, което ти кажа, ще те оставя сама тук. И ти ще умреш. — Извърна присвитите си, заплашителни очи към нея.

Бони изведнъж се превърна в изплашено птиче.

— Добре — прошепна, а в очите й запариха сълзи. — Какво да направя?

Половин час по-късно тя се намираше в затвор; или почти. Деймън я настани в апартамент на втория етаж, с един прозорец, закрит с щори, и строги заръки да не ги вдига. Заложи опала и един диамант, и плати на вкиснатата, вечно намръщена хазяйка, да носи на Бони храна два пъти на ден и да я придружава до тоалетната, когато се наложи, а през останалото време да забрави за съществуването й.

— Чуй ме — обърна се Деймън към Бони, която продължаваше да плаче безмълвно, след като хазяйката ги остави сами. — Ще се опитам да се върна след три дни. Ако до една седмица не се появя, значи съм мъртъв. Тогава ти — не плачи, де! Слушай — тогава ти ще трябва да използваш тези бижута и пари, за да се опиташ да стигнеш от тук до тук; където, да се надяваме, все още се намира лейди Улма.

Даде й карта и малка кесия, пълна с монети и скъпоценни камъни, останали, след като бе платил за храната и подслона й.

— Ако това се случи — а аз ти обещавам, че няма — ще е най-добре да се опиташ да вървиш през деня, когато всички са заети; дръж очите си сведени надолу, поддържай аурата си слаба и не говори с никого. Облечи тази дреха от зебло и носи тази торба с храна. Моли се никой да не те попита нищо, но се опитай да изглеждаш така, все едно изпълняваш поръчка на господаря си. О, да. — Деймън бръкна в джоба на якето си и извади две малки железни робски гривни, които бе купил заедно с картата. — Никога не ги сваляй, дори докато спиш и когато се храниш — никога.

Погледна я строго и заплашително, но Бони вече и без това беше на ръба на паниката. Трепереше и плачеше, но бе твърде изплашена, за да промълви и дума. Откакто бе влязла в Тъмното измерение, тя поддържаше аурата си колкото бе възможно по-слаба, а психическите защити високо вдигнати; не беше нужно да й напомнят, че трябва да го прави. Беше в опасност. Знаеше го.

— Зная, че ти се струва трудно — поде Деймън с по-мек тон, — но мога да те уверя, че лично аз нямам никакво намерение да умирам. Ще се опитам да дойда, но прекосяването на границите между различните сектори е опасно, а тъкмо това може да ми се наложи да направя, за да стигна дотук. Само бъди търпелива и всичко ще е наред. Запомни: времето тук тече по-различно, отколкото на Земята. Може да сме тук от седмици, а да се върнем в същия миг, в който сме тръгнали. И погледни — Деймън посочи стаята — има десетки звездни сфери! Можеш да ги разгледаш всичките!