Полунощ

— Можете дори да го съкратите още. Сега съм никой, само Срам — отвърна той, като отново извика в съзнанието си образа на Елена и вложи още по-хипнотична сила в погледа си, прикован в очите на Жезалин. — Бях вампир — могъщ и горд — на Земята — но бях подмамен от едно китсуне… — Разказа й изопачена версия на историята на Стефан, като пропусна Елена, както и всички глупости за мечтата отново да бъде човек. Заяви, че след като избягал от затвора, където загубил вампирската си същност, решил да сложи край на живота си като човек.

Но в този момент видял принцеса Жезалин и си помислил, че ако й стане верен слуга, ще може да се примири с тъжната си участ. Уви, въздъхна Деймън, това само подхранило срамните му чувства към Нейно Височество.

— И сега моята лудост ме тласна да проникна в покоите ви и да се осмеля да ви заговоря. Нека, Ваше Височество, участта ми послужи за пример, който ще накара останалите злосторници да треперят. Заповядайте да ме изгорят, да ме бичуват с камшик и разкъсат тялото ми на четири, забучете главата ми на копие за назидание на онези, които биха замислили да ви причинят зло. Нека съдбата ми ги накара да предпочетат да ги изпепели огън, отколкото да ви доближат.

Докато говореше, се бе настанил на леглото до нея и се бе навел леко назад, за да открие голия си врат.

— Не бъди глупав — промълви задавено Жезалин. — Дори най-незначителният от слугите ми иска да живее.

— Навярно тези, които никога не са ви виждали отблизо. Слугите в кухнята или конярчетата — но аз не мога да живея, знаейки, че никога не ще ви имам.

Принцесата плъзна поглед по Деймън, изчерви се, втренчи се за миг в очите му… и сетне го ухапа.

* * *

— Ще заведа Стефан в зимника — каза Елена на Мередит, която попиваше сърдито с палец сълзите в очите си.

— Знаеш, че не можем да го направим. След като полицаите са в къщата…

— Тогава аз ще го направя…

— Не можеш! Знаеш, че не можеш, Елена, иначе нямаше да дойдеш при мен!

Елена погледна внимателно приятелката си.

— Мередит, ти през цялото време даваше доброволно кръв — прошепна. — Никога не си изглеждала дори малко притеснена…

— Той взимаше съвсем малко — винаги по-малко от мен, отколкото от останалите. И винаги от ръката ми. Все едно ми взимаха кръв в болницата. Не беше проблем. Дори не беше толкова лошо с Деймън, докато бяхме в Тъмното измерение.

— Но сега… — Елена примигна. — Сега какво?

— Сега — заговори Мередит с отнесено изражение — Стефан знае, че аз съм ловец убиец. Че дори имам бойно копие. И сега аз трябва да… се подчиня на…

Елена изтръпна от побилите я тръпки на ужас. Имаше чувството, че Мередит се отдалечава от нея.

— Ловец убиец? — повтори озадачено. — И какво е това бойно копие?

— Сега няма време да ти обяснявам! О, Елена…

Ако план А беше Мередит, а план Б — Мат, наистина нямаше избор. План В трябваше да бъде самата Елена. И без това кръвта й бе много по-силна, отколкото на който и да е друг, толкова пълна със Сила, че на Стефан щеше да му е нужно само…

— Не! — прошепна Мередит в ухото на Елена, като някак си успя да изрече думата, без да съска. — Слизат по стълбите. Трябва да намерим Стефан сега! Ще му кажеш ли, че ще се срещнем в малката спалня зад салона?

— Да, но…

— Направи го!

А аз все още не зная какво представлява това бойно копие, каза си Елена, като позволи на приятелката си да я хване за ръцете и да я побутне към спалнята. Но зная как звучи „ловец убиец“ и определено не ми харесва. А онова оръжие — в сравнение с него един кол изглежда като пластмасов нож. При все това изпрати телепатично послание на Стефан, който следваше полицаите надолу по стълбите: Мередит ще ти даде достатъчно кръв, за да можеш да им въздействаш чрез внушението. Няма време за спор. Ела бързо тук и за бога, опитай се да изглеждаш весел и уверен.

Стефан не изглеждаше готов да се подчини. Не мога да взема достатъчно, за да се докоснат съзнанията ни. Това може…

Елена изгуби търпение. Беше изплашена; беше изпълнена с подозрения към една от двете си най-добри приятелки — ужасно чувство — и беше отчаяна. Имаше нужда Стефан да направи това, което му казваше. Ела тук по-бързо!, гласеше посланието й, но явно го бе връхлетяло с цялата мощ на чувствата й, защото той внезапно стана загрижен и нежен. Идвам, любима, отвърна просто.

Докато полицайката претърсваше кухнята, а колегата й — всекидневната, Стефан пристъпи прага на стаята за гости на първия етаж, където имаше едно разхвърляно легло. Лампите бяха угасени, но с нощното си виждане различаваше идеално Елена и Мередит, застанали до завесите. Мередит бе обвила сковано ръце около себе си като скачач на бънджи, който се страхува от височини.