Полунощ

— Е, защо ти не направиш нещо? Все пак те разрушават твоя град — изтъкна Деймън. — Децата се самонараняват, нападат се едно друго, а сега и родителите нападат децата…

— Те или са изплашени до смърт, или са обсебени от онези малахи, които лисиците продължават да разпространяват навсякъде…

— Да, така че страхът и параноята също продължават да се разрастват. Фелс Чърч може и да е малък град по стандартите на други опустошителни бедствия, които са причинили, но това е важно място, защото е разположено върху…

— Всички онези лей линии, пълни с магическа сила — да, да, зная. Но на теб не ти ли пука поне малко? За нас? За бъдещите им планове за нас? Нима нищо от това няма значение за теб? — запита Мередит настоятелно.

Деймън се замисли за застиналата малка фигура в спалнята на долния етаж, и се изпълни с неясно безпокойство.

— Вече ти казах — отсече. — Ще се върна, за да поговоря с Шиничи.

След което много внимателно започна да излива течността от отпушената звездна сфера в единия ъгъл на правоъгълника. Сега, след като най-сетне беше пред Портата, осъзна, че няма представа какво да прави. Може би трябваше да скочи вътре и да излее цялата течност от звездната сфера в средата. Но четирите ъгъла означаваха четири различни места за изливане и той се придържаше към това.

Очакваше по някакъв начин Мередит да се опита да му попречи. Да изтича до къщата. Най-малкото да вдигне шум. Да го нападне откъм гърба сега, когато бе пуснал копието. Но очевидно кодът на честта й забраняваше подобна нечестна игра.

Странно момиче, помисли си Деймън. Но ще й оставя бойното копие, след като и без това принадлежи на семейството й, а и заради него сигурно ще ме убият на мига, в който се приземя в Тъмното измерение. Слуга с оръжие — особено с подобно оръжие — няма никакъв шанс да оцелее.

Сссс-бум! Бяло! Ослепителна бяла светлина. В първия миг само това възприеха очите или съзнанието му.

И тогава го заля вълна на буйно ликуване. Успях!, помисли си той. Портата се отвори!

— Центърът на горното Тъмно измерение, моля — изрече той учтиво в пламтящата дупка. — Предпочитам уединена алея, ако нямаш нищо против. — И след тези думи скочи в лумналата паст.

Само дето не можа. Тъкмо започна да свива колене, когато нещо го удари отдясно.

— Мередит! Мислех…

Но не беше Мередит. Беше Бони.

— Ти ме измами! Не може да отидеш там! — ридаеше и крещеше тя.

— Да, мога! А сега ме пусни — преди да изчезне! — Опита се да я отблъсне, докато мислите му се лутаха в безполезна плетеница. Беше оставил това момиче — колко? — преди около час, толкова дълбоко заспало, че приличаше на мъртво. Колко още можеше да понесе това малко тяло?

— Не! Те ще те убият! А Елена ще убие мен! Но първо аз ще бъда убита, защото още съм тук!

Будна и всъщност напълно способна да подреди парчетата от пъзела.

— Човешки същества, пфу! Казах ти да ме пуснеш! — озъби се той. Оголи зъбите си, в резултат на което Бони зарови глава на гърдите му и се вкопчи в него като мече коала, обвивайки двата си крака около един от неговите.

Два наистина силни шамара ще я накарат да се пусне, помисли си Деймън.

Вдигна ръка.

9

Деймън отпусна ръка. Просто не можеше да го направи. Бони беше слаба, замаяна и объркана, неравностоен противник…

Ето това!, каза си той. Ще се възползвам! Тя е толкова наивна…

— Пусни ме за секунда — започна да я придумва. — Само да взема копието…

— Не! Ще скочиш, ако го сторя! Какво копие? — изтърси на един дъх момичето.

… и твърдоглава, непрактична…

Дали ярката светлина не отслабваше?

— Бони — поде той тихо, — наистина съм сериозен. Ако не ме пуснеш, ще те принудя… и това никак няма да ти хареса, повярвай ми.

— Направи каквото ти казва — разнесе се отблизо умолителният глас на Мередит. — Бони, той отива в Тъмното измерение! И ти ще се озовеш там с него — и този път и двамата ще бъдете роби! Хвани ръката ми!

— Хвани ръката й! — изрева Деймън. Светлината трепна и за миг вече не беше толкова ярка и ослепителна. Усети, че Бони се размърда и се опитва да види Мередит, после я чу да казва:

— Не мога…

И в следващия миг и двамата пропаднаха. Последния път, когато пътуваха през Портата, бяха затворени в кабина, подобна на асансьор. Този път просто летяха. Имаше светлина, бяха само двамата и бяха толкова заслепени, че бе невъзможно да говорят. Наоколо беше само ослепителната, пулсираща, прекрасна светлина…

Изведнъж се озоваха на една улица, толкова тясна, че едва можеше да се изправят един срещу друг, а околните сгради бяха толкова високи, че до тях не достигаше почти никаква светлина.

Не — това не е причината, каза си Деймън. Спомняше си тази вечна, кървавочервена светлина. Не идваше директно от нито едната страна на тясната уличка, което означаваше, че направо бяха обгърнати от тъмночервен здрач.

— Осъзнаваш ли къде сме? — просъска Деймън гневно.

Бони кимна, изглеждаше доволна, че вече се е досетила.

— Ние сме в тъмночервена…

— Лайняна отврат!

Бони се озърна.