Полунощ

— Мисля, че защото сте „пазители“, вие можете да убивате най-лицемерно, без никакви последствия за вас — заяви Стефан и устните му се стиснаха в много по-въздействаща — и плашеща — презрителна линия, отколкото тези на Идола. — Вие щяхте да убиете Елена, ако Сейдж не ви бе спрял. Проклети да сте — додаде тихо, но с такова вътрешно убеждение, че Идола направи още една крачка назад. — Да, по-добре да съберете всичките си малки приятелчета наоколо — продължи той. — Може все пак да реша да ви убия. Както, сигурен съм, че го знаете, аз убих собствения си брат.

— Но определено след като самият ти получи смъртоносен удар. — Сюсюре беше застанала между двамата, опитвайки се да ги успокои.

Стефан сви рамене. Погледна я със същото презрение, с което преди миг бе удостоил и другата владетелка.

— Преди да бъда ранен — заяви натъртено, — можеше да реша да хвърля шпагата си или само да го раня. Вместо това избрах да го пронижа с острието право в сърцето. — Оголи зъбите си в определено враждебна усмивка. — А сега дори не ми е нужно оръжие.

— Стефан — успя да прошепне Елена най-сетне.

— Зная. Тя е по-слаба от мен и те не искат да видят как я убивам. Тъкмо заради това тя още е жива, любима. Това е единствената причина. — Разбира се, има някои неща за мен, които ти не знаеш, Елена, добави гласът на Стефан, когато девойката повдигна изплашените си очи към него, така че само тя да може да чуе. Неща, които се надявах, че никога няма да видиш. Срещата ми с теб — любовта ми към теб — почти ме накараха да ги забравя.

Гласът на Стефан в главата й събуди нещо в душата на Елена. Тя вдигна глава и се взря в размазаната маса от пазители около тях. Различи ягодово руси къдрици да се мятат във въздуха. Бони. Бони се бореше. Правеше го немощно, но само защото двойка русокоси пазители и двойка тъмнокоси я държаха във въздуха, хванали я за крайниците. Докато Елена се взираше в приятелката си, тя изглежда получи нов прилив на енергия и започна да се съпротивлява по-упорито. И Елена успя да чуе… нещо. Беше далечно и едва доловимо, но прозвуча почти като… името й. Като името й, прошепнато от клоните или от свистенето на колелата от профучаваща наблизо кола.

лей… на… еее… лей…

Елена разтвори душата си за звука. Опита се отчаяно да улови това, което идваше след него, но нищо не се случи. Опита един трик, който едва вчера щеше да бъде лесен — да канализира Сила в центъра на телепатията си. Но не се получи. Опита да изпрати телепатично послание.

Бони! Чуваш ли ме?

В изражението на дребничкото момиче не последва дори малка промяна.

Елена бе изгубила връзката си с Бони.

Елена гледаше приятелката си, докато и Бони го осъзна, наблюдаваше как съпротивата напуска малкото тяло. Лицето на Бони, извърнато нагоре в пълно отчаяние, беше неописуемо тъжно и в същото време невероятно чисто и красиво.

Това никога няма да се случи с нас, заяви пламенно гласът на Стефан в главата й. Ние никога няма да изгубим телепатичната си връзка! Никога! Давам ти моята…

Не, прекъсна го мислено Елена, изтръпнала от суеверен ужас, че обещанието му ще донесе нещастие. Ако Стефан се закълне, нещо може да се случи — тя може да се превърне във вампир или дух — за да устои на думата си.

Той млъкна и Елена знаеше, че я е чул. И някак си тази сигурност, че Стефан бе чул една–едничка дума от нея, я успокои. Тя знаеше, че той не подслушва.

Беше чул, защото тя му бе изпратила мисълта си. Тя не беше сама. Може и да беше отново обикновена; те може и да й бяха взели крилете и по-голямата част от Силата на кръвта й, ала тя не беше сама. Наведе се към него, челото й се опря о брадичката му.

Никой не е сам. Беше го казала на Деймън. Деймън Салваторе, създание, което вече не съществуваше. Но който сякаш все още искаше от нея още една дума, един последен вик. Името му.

Деймън!

Беше умрял през четири измерения оттук. Но тя усещаше подкрепата на Стефан, усилвайки телепатичното й послание, изпращайки го като маяк през многобройните светове, които ги отделяха от студеното му, безжизнено тяло.

Деймън!

Нямаше ни най-малък проблясък на отговор. Разбира се, че нямаше да има. Елена само се заблуждаваше.

Внезапно я завладя нещо по-силно от мъката, по-силно от самосъжалението, дори по-силно от вината. Деймън не би искал тя да бъде изнесена безволна от тази зала — дори от Стефан. Особено от Стефан. Той би искал тя да не покаже и най-малък признак на слабост пред тези жени, които бяха отрязали крилете й и я бяха унижили.

Да. Това беше Стефан. Нейният любим, но не любовник, а готов да я обича с чиста и непорочна любов от сега до края на дните й.

Краят… на дните й?