Полунощ

Елена внезапно се зарадва, че не може да изпраща мислите си на непознати и че когато я прегърна, Стефан бе издигнал защитите около тях. Извърна се към Райънен, която наблюдаваше… предпазливо, но все още с делово изражение в очите.

— Сега бих искала да си вървя, ако не възразявате — рече Елена, взе раницата си и я преметна през рамо с най-самоуверения и арогантен жест, на който бе способна. Прониза я мъчителна болка, когато каишката на раницата закачи мястото, откъдето се разтваряха повечето й криле, но успя да запази презрителното и безразлично изражение върху лицето си.

Бони, която отново бе пусната долу, тъй като вече не се бореше, последва примера й. Стефан бе оставил раницата си в Крепостния вход, но ръката му нежно обхващаше лакътя на Елена, не я водеше, но й напомняше, че не е сама и има на кого да разчита. Крилете на Сейдж се свиха и изчезнаха.

— Вие разбирате, че с връщането на тези съкровища, които по право ни принадлежат — но които ни попречиха да си възстановим, — ще ви бъде гарантирано изпълнението на молбите, с изключение на невъз…

— Разбирам — промълви Елена глухо тъкмо когато Стефан рече припряно:

— Тя разбира. Просто го направете, става ли?

— Вече е организирано. — Очите на Райънен, тъмносини със златни точици, срещнаха тези на Елена почти със симпатия.

— Най-добре за нас би било — намеси се бързо Сюсюре — да ви приспим и изпратим във вашия… вашите стари, нови жилища. Когато се събудите, всичко ще е приключило.

Елена се постара да запази невъзмутимото си изражение.

— Ще ме изпратите на Мейпъл стрийт? — попита, вперила поглед в Райънен. — В къщата на леля Джудит!

— В съня ти, да.

— Не искам да спя. — Елена се приближи до Стефан. — Не им позволявай да ме приспят!

— Никой няма да ти направи нищо, което не желаеш — увери я Стефан с остър като бръснач глас. Сейдж избоботи подкрепата си, а Бони се вторачи твърдо в русата жена.

Райънен сведе глава.

Елена се събуди.

Беше тъмно и тя бе заспала. Не си спомняше как точно бе заспала, но знаеше, че не се намира в носилката, нито в спален чувал.

Стефан? Бони? Деймън?, помисли си машинално, но в телепатията й имаше нещо странно. Имаше чувството, че е ограничена в собствената й глава.

В стаята на Стефан ли се намираше? Навън трябва да е тъмно като в рог, след като дори не можеше да види очертанията на капандурата, отвеждаща към площадката с перила на покрива над стаята му.

— Стефан? — прошепна девойката, докато в ума й се събираха различни късчета информация. Имаше и миризма, която едновременно бе позната и непозната. Лежеше върху удобно двойно легло, но не беше едно от екстравагантните огромни легла на лейди Улма, целите в коприна и кадифе, нито леглото с дюшек на буци в пансиона. В хотел ли беше?

Докато тези различни мисли се преплитаха в мозъка й, се разнесе тихо почукване. Кокалчета върху стъкло.

Тялото на Елена тутакси реагира. Тя отметна завивката и изтича към прозореца, като по мистериозен начин избягна всички препятствия по пътя си, без да се сблъска с тях, ръцете й дръпнаха настрани завесите, които някак си знаеше, че са там, и пърхащото й сърце извика името на устните й.

— Дей…!

И тогава светът спря и направи най-бавното си от всички завъртания. Лицето, което бе от другата страна на прозореца на втория етаж, пламенно и загрижено, любящо и някак си странно обезсърчено, събуди спомените на Елена.

Всички.

Фелс Чърч беше спасен.

И Деймън беше мъртъв.

Главата й бавно се сведе и челото й допря студено то стъкло.

43

— Елена? — повика я Стефан тихо. — Може ли да ме поканиш да вляза? Трябва да ме поканиш вътре, ако искаш да… да поговорим…

Да го покани вътре? Той вече бе вътре… вътре в сърцето й. Беше казала на пазителите, че всички трябва да приемат Стефан като нейно гадже от повече от година.

Това нямаше значение.

— Влез, Стефан — изрече тя с нисък глас.

— Прозорецът е залостен откъм твоята страна, Елена. Вцепенена, Елена вдигна резето на прозореца. В следващия момент бе грабната от две топли, силни ръце в отчаяна, пламенна прегръдка. Ала само миг след това ръцете се отпуснаха, оставяйки я измръзнала и самотна.

— Стефан? Какво не е наред? — Очите й бяха привикнали с околния мрак и тя зърна колебанието му на фона на звездната светлина, струяща през прозореца.

— Не мога… не е… не съм аз този, когото ти искаш — избликнаха задавено думите, сякаш идеха от свито гърло. — Но исках да знаеш, че — че Мередит и Мат са с Бони. Имам предвид, че я утешават. Всички са добре, както и госпожа Флауърс. Помислих, че ти…

— Те са ме приспали! Казаха, че няма да ме приспят!

— Ти заспа, лю… Елена. Докато чакахме да ни изпратят у дома. — Той все още говореше с този официален, необичаен тон. — Но аз помислих — ами че тази нощ ти също може да пожелаеш да поговориш. Преди аз… да си тръгна. — Притисна устните си с пръст, за да спре треперенето им.

— Ти ми се закле, че никога няма да ме напуснеш! — извика Елена. — Обеща, че няма да го сториш поради никаква причина, дори за кратко, независимо колко благородна е каузата!

— Но… Елена… това беше, преди да разбера…

— Ти все още не разбираш! Знаеш ли…