Полунощ

Ръката му се стрелна, за да закрие устата й, и той притисна устни към ухото й.

— Лю… Елена. Ние сме в твоята къща. Леля ти…

Елена усети как очите й се разширяват, макар че подсъзнателно тя го знаеше през цялото време. Познатата атмосфера. Това легло — то беше нейното легло, с любимата й покривка в бяло и златисто. Препятствията, които толкова ловко бе избягнала в тъмнината — трополенето по стъклото на прозореца… тя си беше у дома.

Като катерач, който бе успял да изкачи немислимо висока скала и едва не бе паднал, Елена почувства огромен приток на адреналин. И тъкмо той — или може би просто силата на любовта, която нахлу в нея — постигна това, което толкова тромаво се опитваше да достигне. Почувства как душата й се разрасна и излезе от тялото й. И срещна тази на Стефан.

Тя беше ужасена от бързината, с която изчезнаха самотата и пустотата, царуващи до този миг в душата му, и покорена от огромната вълна на любов, която изпълни всяка част от него, при допира на съзнанието й.

О, Стефан. Само… кажи… че можеш да ми простиш, това е всичко. Ако ми простиш, ще мога да живея. Навярно би могъл отново да бъдеш щастлив с мен — само ако ми дадеш малко време.

Аз вече съм щастлив с теб. Но ние разполагаме с цялото време на света, увери я Стефан. Ала тя зърна сянката на мрачната мисъл, която бързо бе пропъдена. Той разполагаше с цялото време на света. Тя обаче…

Елена сподави горчивия си смях, ала сетне внезапно се вкопчи в Стефан. Раницата ми… Те взеха ли я? Къде е тя?

Точно до нощното ти шкафче. Мога да я достигна. Искаш ли я? Той се протегна в мрака и придърпа нещо тежко, грапаво и миришещо не особено приятно. Елена пъхна трескаво едната си ръка вътре, докато с другата все още се държеше за Стефан.

Да! О, Стефан, тук е!

Той бе започнал да подозира — но се изпълни с увереност, когато тя измъкна бутилка с етикет на минерална вода „Евиан“ и я притисна към бузата си. Беше леденостудена, макар че нощта бе топла и влажна. И се пенеше и искреше, като никоя друга обикновена вода.

Нямах намерение да го правя, увери тя Стефан, внезапно разтревожена, че той може да не иска да има нищо общо с един крадец. Поне — не в началото. Сейдж каза да налея вода от Фонтана на вечната младост и живот в бутилките. Аз изнамерих една голяма бутилка и тази, по-малката. Някак си успях да напъхам по-малката в раницата — опитах се да сложа и голямата, но тя не се побра. И дори не си спомнях за малката, докато те не ми отрязаха хрилете и не отнеха телепатията ми.

И добре си сторила, изпрати й мисълта си Стефан. Ако те бяха заловили… О, моя прекрасна любима! Силата на прегръдката му почти я остави без дъх. Значи затова така изведнъж се разбърза да си тръгваш!

— Те ми отнеха почти всичко свръхестествено — прошепна девойката, като приближи устни до ухото на Стефан. — Ще трябва да живея с това и ако те ми бяха дали шанс, аз щях да се съглася, заради доброто на Фелс Чърч — ако разсъждавах разумно. — Тя замълча, внезапно осъзнала, че наистина буквално бе откачила. Беше по-лоша от крадец. Беше се опитала да използва смъртоносна атака върху група — в по-голямата си част — невинни хора. И най-лошото беше, че част от нея знаеше, че Деймън щеше да разбере лудостта й, докато не бе сигурна, че Стефан някога би могъл.

— Но не е нужно ти да ме променяш в… ти знаеш в какво — поде тя, като отново зашепна трескаво. — Глътка или две от това и аз мога да бъда завинаги с теб. Завинаги и… вечно… Стефан. — Тя спря, опитвайки се да си поеме дъх и да постигне поне отчасти душевно равновесие.

Ръката му покри нейната.

— Елена…

— Не плача. Това е, защото съм щастлива. Завинаги и вечно, Стефан. Можем да бъдем заедно, само… само ние двамата… завинаги.

— Елена, любима. — Ръката му я възпря да отвори бутилката.

— Не… не го ли искаш?

С другата си ръка Стефан я притисна силно към гърдите си, главата й се оброни на рамото му, а той отпусна брадичка върху косата й.