Полунощ

— Виж, някой явно здравата се е издънил в подготовката ти за този разговор. — Стрелна поглед към Сюсюре. — Останалите неща, за които помоли — всички заедно представляват много голям откуп. Ти разбираш ли това? Разбираш ли, че това включва промяната на спомените на всички хора, живеещи на километри около града ви, и то за всеки ден през изминалите десет месеца? Това означава да се промени всичко написано за Фелс Чърч — а имаше доста написано — да не споменавам и изданията на другите медии. Означава да се молим три човешки души отново да бъдат облечени в плът и кръв. Дори не съм сигурна дали разполагаме с подходящия персонал за това…

Русокосата Райънен отпусна длан върху ръката на червенокосата.

— Разполагаме с персонал. Жените на Сюсюре почти нямат работа в Долния свят. Може да ти заема, да кажем, трийсет процента от моите — в крайна сметка ще трябва да изпратим молба до по-висш Съд за онези души…

— Добре — прекъсна я червенокосата Идола. — Казвам само, че навярно ще успеем да се справим — ако включиш и специалния ключ. Обаче що се отнася до приятеля ви вампир — ние не можем да дадем обратно живот на неживите. Не можем да работим с вампири. След като веднъж си отидат, то е завинаги.

— Така твърдите вие! — викна Стефан, опитвайки се да застане пред Елена. — Но защо точно ние сме най-прокълнатите от всички създания? Откъде знаете, че е невъзможно? Опитвали ли сте се някога?

Червенокосата Идола направи жест на възмущение, когато Бони се намеси с треперещ глас:

— Това е нелепо! Можете да изградите наново цял град, да убиете личността, която наистина стоеше зад Шиничи и Мисао, но не можете да върнете обратно един малък вампир? Вие върнахте Елена!

— Смъртта на Елена като вампир й позволяваше да се превърне в пазител, каквато тя първоначално бе предопределена да бъде. Колкото до личността, давала заповеди на Шиничи и Мисао: беше Инари Сайтоу — Обаасан Сайтоу, както я познавате — и тя вече е мъртва, благодарение на приятелите ви във Фелс Чърч, които отслабиха мощта й — и на вас, които разрушихте нейната звездна сфера.

— Инари? Искате да кажете бабата на Изобел? Казвате, че нейната звездна сфера е била в ствола на Великото дърво? Но това е невъзможно! — извика Бони.

— Възможно е и е самата истина — заяви русокосата Райънен спокойно.

— И сега тя е мъртва?

— След дълга битка, в която приятелите ви едва не загинаха. Да — ала това, което наистина я уби, бе разрушаването на звездната й сфера.

— И така — поде тъмнокосата Сюсюре тихо, — ако следвате развоя на събитията… всъщност Деймън умря, за да спаси Фелс Чърч от друго масово убийство като това на онзи японски остров. Той все повтаряше, че тъкмо заради това е дошъл в Долния свят. Не смятате ли, че би бил… доволен? И е намерил покой?

— Намерил е покой? — изсмя се Стефан горчиво, а Сейдж изръмжа.

— Жени — продължи Сейдж, — вие май никога преди не сте се срещали с Деймън Салваторе. — Тонът в гласа му — по-звучен и застрашителен от всякога — накара Елена най-сетне да откъсне взор от зелените очи на Идола. Обърна се и погледна…

… и видя огромната зала изпълнена с разтворените криле на Сейдж.

Те не бяха като ефимерните Криле на Силите. Те наистина бяха част от Сейдж. Бяха кадифени и се простираха чак до най-отдалечените стени, като докосваха внушителния златен таван. Показваха нагледно и защо Сейдж обикновено не носеше ризи.

Беше красив, с бронзова кожа и гъсто преплетени кичури коса на фона на гигантските, извити арки, все едно изработени от мека кожа. Но Елена, след като го погледна, разбра, че е настъпил моментът да извади решителния коз от ръкава си. Извърна се и срещна открито зелените очи на Идола.

— През цялото това време ние се пазаряхме за Крепостта на китсуне, пълна със съкровища — заяви тя — и един специален ключ.

— Специалният ключ, откраднат от китсуне преди векове — обясни Сюсюре тихо, като вдигна тъмните си очи.

— И вие заявихте, че това не е достатъчно, за да върнете Деймън. — Елена с все сили се постара гласът й да прозвучи спокойно.

— Не е, дори това да е единствената ви молба. — Райънен отметна златист кичур от косата си през рамо.

— Така казвате. Но… ако прибавя към всичко останало и… още един специален ключ?

Настъпи мълчание, а сърцето на Елена заби учестено. Едва не й прималя от надигналия се в гърдите й ужас. Защото това мълчание не предвещаваше нищо добро. Нямаше шокирани ахкания. Нито размяна на изумени погледи между владетелките. Нито смаяни изражения.

След още минута Идола заговори самодоволно:

— Ако имаш предвид другия откраднат ключ, който беше у приятелите ти на Земята — то той бе конфискуван много скоро, след като те го скриха. Той е открадната собственост. Принадлежи на нас.

Тя е била твърде дълго тук, в Тъмните измерения, обади се глас от едно далечно кътче на съзнанието на Елена. Ситуацията я забавляваше.

Идола се наведе към нея, сякаш да потвърди предположението на Елена.

— Това… просто… не е… възможно — изрече, натъртвайки всяка дума.