Полунощ

— Моля те, паркирай сега, Мат. Не е нужно да ме наричаш „госпожа Флауърс“, ако не искаш. Аз се върнах към времето, когато бях Теофилия… когато моите приятели ме наричаха Тео.

— Но… как… защо? — заекна Мередит.

— Казах ви. Почувствах, че е време. Сейдж ми остави подарък, който ми помогна да се променя. Срещу нас се е надигнал враг, с когото не е по силите ви да се преборите. Почувствах го още в пансиона. Това е моментът, който чаках. Последната битка с истинския враг на Фелс Чърч.

Сърцето на Мередит сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Трябваше да бъде спокойна… спокойна и разумна. Много пъти се бе сблъсквала с магия. Познаваше усещането. Ала много често бе твърде заета да успокоява Бони, прекалено съсредоточена да помага на Бони, за да се отдаде докрай на това, с което се сблъскваше.

Сега бяха само тя и Мат — и Мат имаше такова глуповато и слисано изражение, все едно никога досега не беше виждал магия. Сякаш щеше да откачи.

— Мат — рече на глас, сетне повтори по-високо: — Мат! — Тогава той се извърна, за да я погледне със сините си очи, обезумели и потъмнели.

— Те ще я убият, Мередит! — извика той. — Шиничи и Мисао. Вие не знаете какво е да си…

— Стига — прекъсна го Мередит, хвана го за ръката и го разтърси. — Трябва да се погрижим това да не я убие.

Погледът на Мат се избистри.

— Длъжни сме да го направим — веднага се съгласи той.

— Добре. — Мередит го пусна. Двамата слязоха от колата и застанаха до госпожа Флауърс — не, до Тео.

Тео имаше коса, която стигаше почти до кръста й; толкова руса, че изглеждаше сребриста на лунната светлина. Лицето й беше… наелектризирано. Беше младо; младо и гордо, с класически черти и спокойно, но решително изражение.

Някак си по време на пътуването дрехите й също се бяха променили. Вместо палто, покрито със самозалепващи се листчета, тя беше облечена в бяла рокля без ръкави, която свършваше с елегантен шлейф. По стил напомни леко на Мередит за роклята на „морска сирена“, която самата тя носеше на бала в Тъмното измерение. Но роклята на Мередит я правеше да изглежда чувствена. Докато Тео изглеждаше… великолепна.

Колкото до амулетите от самозалепващите се листчета… някак си хартията бе изчезнала и написаното се бе увеличило неимоверно, променяйки се до големи заврънкулки, които се виеха около бялата рокля. Тео буквално бе обвита в мистериозна защита, творение на висшата мода.

И макар че бе слаба и гъвкава като тръстика, тя беше и висока. По-висока от Мередит, по-висока от Мат, по-висока от Стефан, където и да се намираше сега в Тъмното измерение. Беше така висока не само защото бе израснала толкова много, а и защото шлейфът на роклята й едва докосваше земята. Тя напълно бе преодоляла гравитацията. Камшикът, подаръкът на Сейдж, намотан на кръг и прикрепен към кръста й, блестеше в сребристи оттенъци също като косата й.

Мат и Мередит затвориха едновременно вратите на джипа. Мат остави двигателя да работи, за да потеглят по-бързо.

Заобиколиха гаража, за да видят предната част на къщата. Мередит, без да й пука как изглежда, нито дори дали има хладнокръвен и овладян вид, изтри първо едната, а сетне и другата си длан в джинсите. Това бе първата — и навярно единствената — истинска битка на бойното копие. Не външният вид, а представянето имаше значение.

Двамата с Мат се заковаха на място, когато съзряха фигурата, застанала на най-долното стъпало на предната веранда. Не беше някой, който те биха разпознали като член от семейството. Но в този миг тъмночервените устни се разтвориха, деликатните ръце се стрелнаха да ги закрият и зад тях проехтя звънлив и мелодичен смях.

За миг всички само се взираха като омагьосани в тази жена, облечена цялата в черно. Беше висока като Тео, също толкова слаба и грациозна, и също като нея се носеше над земята. Но това, което бе потресло Мередит и Мат, беше фактът, че косата й бе същата като на Мисао и Шиничи — но с противоположни цветове. Докато те имаха черни коси с пурпурни краища, косата на тази жена беше пурпурна — метри и метри, с черни краища. Не само това, но имаше и деликатни черни лисичи уши, които се подаваха от пламтящата коса, и дълга лъскава пурпурна опашка с черен връх.

— Обаасан? — ахна Мат невярващо.

— Инари! — отсече Мередит.

Красивото същество дори не ги погледна. Взираше се презрително в Тео.

— Малка вещица от малък град — изрече. — Използва почти цялата си Сила, за да се издигнеш до моето ниво. И каква полза?

— Аз притежавам малко Сила — съгласи се Тео. — Но ако градът е малък и незначителен, защо ти отне толкова много време, за да го унищожиш? Защо само наблюдаваше как други се опитват — или всички бяха твои пионки, Инари? Катрин, Клаус, горкият млад Тайлър — твои пионки ли бяха, богиньо китсуне?

Инари се засмя иззад пръстите си със същия звънък момичешки кикот.

— Нямам нужда от пионки! Шиничи и Мисао са мои роби и слуги, както всички китсуне! Ако съм им дала известна свобода, то е, за да добият опит. Сега ще се насочим към по-големи градове и ще ги опустошим.

— Първо трябва да се справиш с Фелс Чърч — заяви Тео твърдо. — А аз няма да ти позволя.