Полунощ

Бони, съвземи се, Бони, изпрати й мисълта си Елена. Дръж се за мен. Ще се махнем оттук. Подхвана дребничката си приятелка под мишниците и започна да я влачи. Отстъпваше към сребристия сумрак, разпрострял се във всички посоки. Когато се спъна в един корен и падна на земята, реши, че вече се е отдалечила достатъчно. Притегли Бони в скута си. Сетне взе в шепи малкото сърцевидно лице на Бони и извика в представите си най-успокояващите неща, за които можа да се сети. Гореща вана в дома на лейди Улма, последвана от масаж, докато лежи удобно върху кушетката за съхнене сред облаци екзотични ухания. Да се сгуши до Сейбър в кабинета на госпожа Флауърс. Упадъчният лукс да спи до късно и да се събуди в собственото си легло — а майка й, баща й и сестра й да са в къщата.

Когато си помисли за последното, Елена не успя да сподави тихото си изхлипване и една малка сълза капна върху челото на Бони. Клепачите й потрепнаха.

— Сега ти не бъди тъжна — прошепна тя. — Елена?

— Вече си с мен и никой няма да те нарани отново. Още ли се чувстваш зле?

— Малко. Но мога да те чувам в главата си и това ме кара да се чувствам по-добре. Искам една гореща вана и пица. И да подържа бебето Адара. Знаеш ли, тя вече почти говори. — Елена — ти не ме слушаш!

Истина беше. Елена наблюдаваше развръзката на битката между Стефан, Деймън и Шиничи. Вампирите бяха повалили китсунето и сега кръжаха над него и се ежеха като новооперени птички над особено вкусен червей. Или може би като два малки дракона — Елена не беше сигурна, че птиците съскат една на друга.

— О, не — каква гадост! — Бони видя това, което наблюдаваше Елена, срина се на земята и скри глава зад рамото на приятелката си. Добре, каза си Елена. Разбрах. У теб няма и капчица жестокост, нали, Бони? Дяволитост, но не и кръвожадност. И това е хубаво.

Докато си го мислеше, Бони се надигна толкова рязко, че се удари в брадичката на Елена.

— Почакай! — викна тя. — Виждаш ли онова?

Онова беше много ярка светлина, която лумваше все по-силно всеки път, когато вампирите си харесаха някое място върху тялото на Шиничи, и го удряха едновременно.

— Остани тук — заръча Елена на дребничката си приятелка с малко надебелял глас, защото, когато Бони се удари в брадичката й, си бе прехапала езика. Хукна обратно към двамата вампири и изкрещя с все сила. Трябваше да привлече вниманието им, преди напълно да са се отдали на инстинктите си за хранене.

Както можеше да се очаква, Стефан се отдръпна пръв, а сетне й помогна да отскубнат Деймън от победения враг.

Деймън се озъби и закрачи наоколо, без да сваля поглед от Шиничи, докато пребитото китсуне бавно се надигаше. Елена забеляза пръските кръв. После я видя, пъхната в колана на Деймън, черна, с пурпурни краища и лъскава — истинската опашка на Шиничи.

Жестокостта, изпълвала я до преди малко, тутакси се изпари. Момичето искаше да скрие глава зад рамото на Стефан, ала вместо това му поднесе лицето си за целувка. Стефан се подчини.

Тогава Елена отстъпи назад, за да оформят триъгълник около Шиничи.

— Дори не си помисляй да нападаш — рече мило Деймън.

Китсунето сви примирено рамене.

— Да ви нападам? Защо да си давам труда? Вие няма къде да се върнете, дори аз да умра. Децата са препрограмирани да убиват. Но… — добави с внезапна жар — ми се иска никога да не бях идвал в проклетия ви малък град… иска ми се никога да не бях изпълнявал Нейните заповеди. Иска ми се никога да не бях позволявал на Мисао да се доближи до Нея! Иска ми се да не бяхме… — Изведнъж млъкна. Не, беше нещо повече, помисли си Елена. Той замръзна, очите му се разшириха и оцъклиха. — О, не — прошепна. — О, не, нямах предвид това! Не исках да кажа това! Не съжалявам…

Елена имаше чувството, че нещо наближава към тях с огромна скорост, всъщност толкова бързо, че тя успя само да отвори уста, преди то да удари Шиничи. Каквото и да беше, го уби с невероятна ловкост, като отмина, без да докосне никой друг.

Шиничи рухна по очи в прахта.

— Няма смисъл — възпря Елена нежно Стефан, когато той инстинктивно се спусна към трупа. — Той е мъртъв. Сам си го причини.

— Но как? — пожелаха да узнаят в един глас Стефан и Деймън.

— Не съм специалист — отвърна Елена. — Мередит е експертът по въпроса. Но тя ми каза, че китсуне могат да бъдат убити, като се унищожат звездните им сфери или ако ги застреляш с благословен куршум… или от „Греха на съжалението“. Тогава двете с Мередит не разбрахме какво означава — беше преди да попаднем за пръв път в Тъмното измерение. Но мисля, че сега го видяхме в действие.

— Значи не можеш да си китсуне и да съжаляваш за нещо, което си сторил? Това е… жестоко — поклати глава Стефан.

— Изобщо не е — отсече Деймън. — При все че, ако важеше и за вампирите, несъмнено щеше отново да умреш завинаги, когато се събуди във фамилната гробница.