Полунощ

Добре. Стаята на Изобел. Не искаше да докосва дръжката на вратата с ръка, затова уви тениската около нея. Дръжката не се завъртя. Беше заключена. Нямаше време да разследва, просто се извъртя и изрита силно вратата точно до дръжката. Дървото се разцепи. Още един ритник и вратата се отвори със силен трясък.

Мередит вече беше замаяна, но трябваше да огледа цялата стая. Направи две крачки и — ето!

Изобел седеше на леглото в задимената, гореща, но иначе грижливо подредена малка стая. Когато Мередит приближи до леглото, видя — за нейна ярост — че момичето е завързано с широко тиксо към месинговата табла. Два удара на бойното копие и Изобел бе свободна. После, изненадващо, се размърда и повдигна почернялото си лице към Мередит.

В този миг яростта на Мередит избухна с нова сила. Устата на момичето също бе залепена с тиксо, за да не може да вика за помощ. Мередит потръпна и се намръщи, за да предупреди, че ще е болезнено, след което хвана лепенката и я дръпна рязко. Изобел не извика; вместо това пое дълбоко от задушливия въздух.

Мередит отиде, препъвайки се, до гардероба, извади два еднакви бели чаршафа и се върна при Изобел. Върху нощното шкафче до леглото имаше пълна чаша с вода. Мередит се запита дали не е била оставена там нарочно, за да увеличи мъките на момичето, но не се поколеба да я използва. Даде на Изобел да пие, тя също отпи, а после намокри тениските и на двете. Притисна едната към устата си, а Изобел я последва и залепи мократа си тениска върху устата и носа си. Тогава Мередит сграбчи ръката й и я поведе към вратата.

Последвалото се оказа истинско кошмарно пътуване, докато се придвижваха пълзейки, кашляха и се давеха, а Мередит трябваше през цялото време да влачи Изобел. Мередит вече започваше да си мисли, че този ад никога няма да свърши, всеки изминат сантиметър напред им се струваше все по-труден и по-труден. Бойното копие затрудняваше придвижването й, но тя за нищо на света нямаше да се раздели с него.

То е ценно, нашепваше разумът й, но дали струва колкото живота ти?

Не, каза си Мередит. Не и моя живот, но кой знае с какво още ще се сблъскам, когато изведа Изобел в хладния мрак?

Никога няма да я изведеш там, ако умреш — заради един предмет.

Не е обикновен предмет! Мередит използва копието, за да прочисти няколко пушещи отломки от пътя си. То е принадлежало на дядо ми, когато е бил нормален и разумен човек. Пасва идеално в ръката ми. Не е само вещ!

Прави каквото искаш, рече гласът и изчезна.

Все повече отломки препречваха пътя й. Въпреки мъчителните спазми в дробовете, девойката беше сигурна, че ще успее да стигне до задната врата. Знаеше, че отдясно се намира пералното помещение. Сигурно щяха да се ориентират по празното пространство там.

Тогава внезапно в тъмното изникна нещо и тя си халоса главата в него. На замъгления й ум му трябваше дълго време, за да определи предмета, в който се бе ударила. Кресло.

Някак си бяха стигнали твърде далеч. Това беше дневната.

Заля я вълна на ужас. Наистина бяха стигнали прекалено навътре в къщата — а не можеха да излязат през предната врата и да се озоват в разгара на битката между две магически сили. Трябваше да се върнат обратно и този път да намерят пералното помещение, тяхната врата към свободата.

Мередит се обърна и повлече Изобел със себе си. Надяваше се по-младото момиче да разбере какво трябва да направят.

Остави бойното копие върху горящия под на дневната.

Елена хълцаше и се опитваше да си поеме дъх, макар че позволи на Стефан да й помогне. Той тичаше, уловил Бони за едната ръка, а нея за другата. Деймън беше някъде отпред — разузнаваше.

Вече не може да е много далеч, мислеше тя. С Бони видяхме светлината — и двете я видяхме. В този миг, като фенер, вдигнат до прозорец, Елена отново я видя.

Беше голяма, това беше проблемът. Продължавам да си мисля, че трябва да стигнем до нея, защото в съзнанието си имам погрешна представа за размера й. Колкото повече приближаваме, толкова по-голяма става.

И това е добре за нас. Нуждаем се от много Сила. Но трябва да стигнем по-скоро, иначе дори да е събрала в себе си цялата Сила на вселената, няма да има значение. Ще е прекалено късно.

Шиничи бе загатнал, че със сигурност ще закъснеят — но Шиничи беше роден лъжец. Все пак, сигурно точно зад този нисък клон беше…

О, мили боже, помисли си тя. Това е звездна сфера.

37

Тогава Мередит видя нещо, което не беше дим или огън. Мярна й се само рамка на врата — лек полъх на студен въздух. С последно усилие на волята се насочи право към вратата и задния двор, влачейки Изобел след себе си.