Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Ще имаш възможността да ми се отблагодариш – отвърна Анкран. – В Торлби, ако не преди това.

Продължиха отново, притиснати от неловко мълчание.

– Съжалявам – не издържа Ярви.

– Че непрекъснато падаш ли?

– За това, което направих на „Южен вятър“. Че казах на Шадикшарам...

Споменът от звука, с който дъното на бутилката се стовари в главата на Анкран, го накара да потрепери. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, като си припомни хрущенето на носа му под ботуша на капитана.

Анкран направи на свой ред гримаса и върхът на езика му се подаде от дупката, оставена от избитите му зъби:

– Това, което най-много мразя от живота си на този кораб, не е нещо, което някой е направил на мен, а това, което бях принуден да направя аз. Не. Какво избрах да направя. – Той спря и когато Ярви спря зад него, се извърна и го погледна право в очите. – Някога се мислех за добър човек.

– Някога те мислех за негодник. – Ярви постави ръка на рамото му. – Сега започвам да се съмнявам.

– Може да се разнежвате за скритото си благородство колкото си искате, но когато сме в безопасност – викна им от върха на една скала Сюмаел, сочейки към нещо в забулената от пара сивота. – Сега трябва да обърнем на юг. Ако стигнем реката преди тях, ще трябва да измислим начин да я прекосим. С пара и камък няма да направим сал.

– А ще стигнем ли реката, преди да сме умрели от жажда? – попита Рълф, изсмуквайки последните капки от едната бутилка, после взе да наднича в гърлото й, обнадежден от възможността някоя да се спотайва там.

– Жажда – прихна развеселен Нищо. – Копията на бания в гърба ти, от това трябва да се тревожиш.

Заслизаха по безкраен сипей, прескачаха от една голяма колкото къща канара на друга, спускаха се по високи като водопади камари натрошена черна скала. Прекосиха долини, на дъното на които камъкът не можеше да се пипне от горещина. Задушливата пара свистеше от зейналите в скалите като дяволски усти пукнатини. В малките езерца между тях водата бълбукаше и беше покрита с разноцветни мазни петна. Тръгнаха нагоре. Катереха се, а съборените камъни политаха надолу и чаткаха в бездънната пропаст под краката им. Драпаха, вкопчваха изранени до кръв пръсти, сакатата ръка на Ярви търсеше отчаяно пукнатини в скалата и когато най-после стигнаха хребета и погледнаха назад...

Видяха през далекогледа на Сюмаел познатите черни прашинки, които продължаваха да ги следват, по-близо отпреди.

– Нямат ли умора? – попита Джоуд, докато бършеше потта от лицето си. – Ще спрат ли някога?

Нищо се усмихна:

– Ще спрат, когато паднат мъртви.

– Или когато ние паднем мъртви – каза Ярви.

По течението

Чуха реката, преди да я видят. Тихият й шепот откъм дърветата вдъхна живот в съсипаните им крака и надежда в пронизаното от тревоги сърце на Ярви. Шепотът премина в ръмжене, а когато най-пос­ле изскочиха между дърветата – мърляви, потни, покрити от глава до пети в прахоляк, – в мощен рев. Рълф се просна по корем на чакълестия бряг и започна да лочи като куче. Останалите не се забавиха да го последват.

След като утоли изпепеляващата жажда от тежкото препускане, Ярви седна и се загледа в отсрещния бряг на реката, към дърветата, така еднакви с тези наоколо и същевременно така различни.

– Ванстерланд – промърмори той. – Слава на боговете!

– Ще им благодариш, когато я прекосим – обади се Рълф. Лицето му беше черно от прахоляк, с изключение на светъл кръг около устата и брадата под нея. – Това не е дружелюбна към мореплавателя вода.

Ярви беше на същото мнение. Първоначалното му облекчение бързо се смени с нова тревога, когато осъз­на колко широка бе Рангхелд, когато огледа високия отсрещен бряг – два пъти по-далеч от стрела разстояние – и видя колко беше придошла водата от топящия се сняг от горещата страна зад гърбовете им. По черната повърхност бели петна пяна загатваха за бързеи, за водовъртежи, за скрити отдолу скали – по-смъртоносни от предателски нож в гърба.

– Можем ли да построим сал, с който да прекосим всичко това? – промърмори той.

– Баща ми беше най-известният корабостроител на Първия сред градовете – отвърна Сюмаел и заоглежда дърветата наоколо. – С един поглед избираше най-доб­рото дърво за кил от цяла гора.

– Съмнявам се, че ще имаме време за статуя на носа – каза Ярви.

– Може теб да вържем отпред вместо статуя – намеси се Анкран.

– Шест тънки ствола един до друг и един дебел, разцепен на две и вързан на кръст отгоре. – Тя изтича до един от боровете и прокара ръка по кората. – Този нап­ример върши работа. Джоуд, подпирай отстрани, аз ще сека.

– Аз ще се оглеждам за старата ни господарка и приятелите й. – Рълф свали лъка от гърба си и тръгна през гората в посоката, откъдето бяха дошли. – Колко далеч след нас са, как мислиш?

– Два часа път, ако сме късметлии, а ние по принцип не сме. – Сюмаел извади брадвичката си. – Ярви, донеси въжето, после намери нещо, което да става за гребло. Нищо, като отсечем дърво, започваш да кастриш клоните.

Нищо стисна меча в прегръдките си:

– Това не е трион. Мечът ми трябва да е остър, когато Шадикшарам дойде.