Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

И възрастният воин седна на брега и започна да вади риба след риба толкова бързо, колкото успяваше да закача стръв на куката. Беше започнало отново да вали, но снежинките изчезваха в момента, в който докосваха топлата земя. Имаше сухо дърво за огън в изобилие и Анкран приготви същински рибен пир върху плоска каменна плоча.

Ярви се изтегна по гръб с ръце върху пълния си стомах и потопил изморените си от ходене боси крака в топлата вода, се замисли кога за последно беше така щастлив. Не при поредното срамно поражение в тренировъчния квад­рат, това със сигурност. Не докато се криеше от шамарите на баща си и изпепеляващия поглед на майка си, това също. Не дори край огнището на майка Гундринг. Повдигна глава и се загледа в лицата на другарите си по гребло. Ще липсва ли на някого, ако не се върне в Гетланд? Със сигурност неизпълнената клетва е за предпочитане пред нарушената...

– Можем просто да останем тук – промърмори той.

– Кой тогава ще поведе народа на Гетланд към светло бъдеше? – Устните на Сюмаел бяха извити в лукава усмивка.

– Нещо ми подсказва, че ще се оправят и без мен. Вместо това мога да съм крал на това езерце, а ти – мой пастор.

– Майка Сюмаел?

– Винаги знаеш верния път. Може да ме водиш към по-малкото зло и всеобщото благо.

– Тези ги няма на никоя карта – изсумтя тя. – Отивам да пикая.

Ярви я изпрати с поглед, докато крачеше през високата трева.

– Имам чувството, че я харесваш – промърмори Анкран.

Ярви се сепна и извърна рязко глава към него:

– Ами... всички я харесваме.

– Разбира се – каза Джоуд нахилен до уши. – Без нея сме загубени. В буквалния смисъл.

– Но ти – изръмжа Рълф и притворил очи, се изтегна по гръб с ръце на тила. – Ти я харесваш.

Ярви размърда безмълвно устни, но не намери начин да отрече.

– Ръката ми е саката – промърмори гневно той. – Останалото си ми е наред.

Анкран се подсмихна:

– Мисля още, че тя също те харесва.

– Мен? С мен се държи по-сурово от всички ни!

– Именно. – Рълф също се усмихна, докато наместваше рамене на земята. – Ах, младост, помня какво е да си млад...

– Ярви? – Нищо стоеше изправен върху един камък до дървото и не даваше вид на човек, който го интересува кой кого харесва. Напрягаше очи в далечината, в посоката, от която бяха дошли. – Моите очи са стари, а твоите – млади. Това дим ли е?

Ярви беше почти доволен от предоставената му възможност да се измъкне от разговора, когато се покачи на камъка до Нищо и на свой ред напрегна очи на юг. Но задоволството му не трая дълго. Почти винаги ставаше така.

– Не съм сигурен – каза той. – Може би.

Почти сигурен беше. Макар и бледо, на фона на светлото небе имаше тъмно петно.

Сюмаел се присъедини към тях върху камъка и засенчи с длан очи. Противно на думите на Анкран, не даваше вид да харесва когото и да било.

– Идва от фермата на Шидвала.

– Може би са запалили клада – каза Рълф, но усмивката беше изчезнала от лицето му.

– Или може би я е запалила Шадикшарам – каза Нищо.

„Добрият пастор се надява на най-доброто, но винаги е подготвен за най-лошото.“

– Трябва да се изкачим нависоко – каза Ярви. – Да погледнем оттам дали някой ни следва.

Нищо сви устни и издуха внимателно някаква прашинка от лъскавото острие на меча:

– Знаеш, че е тя.

Тя беше.

Застанал на каменистия склон над езерото, Ярви се взираше през странното кръгло прозорче, което представляваше единият край на далекогледа на Сюмаел. Видя ситните черни прашинки върху белия фон. Движеха се. Надеждата го напусна с бързината на изтичащо от пробит мех вино. По отношение на държането на надежди открай време знаеше, че е пробит мех.

– Преброих две дузини – каза Сюмаел. – Бания, мис­ля, и част от моряците от „Южен вятър“. Водят кучета, имат шейни и повече от сигурно – добре въоръжени са.

– И идват да ни унищожат – промърмори Ярви.

– Или това, или много, ама много искат да ни догонят, за да ни пожелаят на добър път – каза Рълф.

Ярви свали далекогледа. Не можеше да повярва, че само преди час се бяха смели от сърце. На лицата на приятелите си видя отново до болка познатите тревожни изражения.

Освен на лицето на Нищо, естествено, той изглеждаше така ненормален както винаги.

– Колко далече са?

– По мои предположения, шестнайсет мили – отвърна Сюмаел.

Ярви вече се бе научил да приема предположенията й за факти.

– Колко ще им отнеме да ги изминат?

Устните й замърдаха, докато пресмяташе наум.

– Ако бързат с шейни, може да са тук утре сутрин.

– Значи ние по-добре да не сме – каза Анкран.

– Да. – Ярви отмести поглед от спокойното си идилично малко кралство нагоре към голия склон, покрит със сипеи и остри скали. – В горещата страна шейните им ще са безполезни.

Нищо се загледа смръщен във ведрото небе и се почеса по врата с пълни с чернилка нокти:

– Рано или късно стоманата ще е отговорът. Винаги е.

– В такъв случай нека е по-късно – каза Ярви и нарами една от торбите. – Сега бягаме.

Бяг

Тичаха с всички сили.