Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Ярви чу бръмченето на тетивите и видя издигащите се в небето тънки черни трески. Приклекна втрещен, не можеше да откъсне очи от тях. Стори му се цяла вечност, докато започнаха да падат с тихо като шепот свистене. Първата пльосна в реката на няколко крачки от сала. Две изчаткаха глухо в щита на Джоуд. Четвъртата се вкопа в дървото и затрептя до коляното на Ярви. Една педя встрани и щеше да е в бедрото му. Замига стъписан със зяпнала уста.

Толкова е разстоянието от едната страна на Последната врата до другата.

Усети ръката на Нищо да го сграбчва за яката и да го повлича към края на сала.

– Греби!

Още хора наизскачаха от гората. Може би бяха двайсетина, може би повече.

– Благодаря за стрелите! – извика към брега Рълф.

Един от стрелците стреля отново, но салът вече беше подет от бързото течение и стрелата падна далеч зад него. Една от фигурите на брега стоеше с ръце на кръс­та и гледаше след тях. Висока фигура, с извит меч на кръста и на Ярви му се стори, че видя проблясването на кристал на висящия й колан.

– Шадикшарам – промърмори Нищо.

През цялото време е бил прав. Тя беше изминала целия този път. И въпреки че Ярви не я чу да казва каквото и да било, въпреки че оттук не можеше да види лицето й, знаеше, че на него е изписана решителност, че няма да се откаже.

Никога.

Само дявол

Може и да бяха избегнали битката с Шадикшарам, но съвсем скоро реката се доказа като свиреп противник, на който дори Нищо не се бе надявал. Облива ги с ледените си пръски, намокри ги до кости и тях, и багажа им, накара сала да подскача и да се мята като необязден кон. Камъните й блъскаха сала отдолу, надвисналите над водата клони ги шибаха през лицата, един закачи качулката на Анкран и ако Ярви не се беше вкопчил в последния момент в рамото му, сигурно щеше да го свали във водата.

Бреговете станаха по-високи и стръмни, сближиха се и накрая салът им се понесе стремително в дълбока клисура между надвиснали отгоре им зъбери. Течението беше толкова силно, че водата пръскаше на фонтани през пролуките между дънерите, а салът се въртеше като листо по водата въпреки усилията на Джоуд, който вместо за гребло, сега използваше надупчения си със стрели щит като рул. Въжетата бяха подгизнали, реката ги опъваше, разхлабваше възлите им и скоро салът започна да се огъва под напорите на течението.

Ярви вече не чуваше изкрещените заповеди на Сюмаел от мощния рев на водата, отказа се от всякакви заб­луди, че има някакво влияние върху развоя на събитията, вкопчи се с всички сили в един от стърчащите клони и затвори очи. И двете му ръце изгаряха от усилието, ту проклинаше боговете, че го бяха качили на този сал, ту ги молеше да му позволят да слезе от него жив. Усети рязко завъртане, после салът се килна на една страна под коленете му и той стисна очи и зачака края.

Като по чудо водата се успокои.

Ярви отвори леко едно око. Останалите бяха на колене, сгушени в средата на поклащащия се, въртящ се на място сал, вкопчени в неокастрените клони и един в друг, подгизнали до кости, треперещи от студената вода, плискаща в краката им.

Задъхана, със залепнала за лицето мокра коса, Сюмаел го гледаше втренчено.

– Мамка му – прошепна тя.

Ярви успя само да кимне бавно. Коства му неимоверно усилие да разтвори изтръпнали пръсти от клона, за който се държеше.

– Живи сме – изграчи Рълф. – Живи ли сме?

– Ако знаех – промърмори Анкран – що за река ще е това... щях да си пробвам късмета... с кучетата.

Ярви се осмели да надигне глава и надникна над кръга от измъчени лица. Реката се беше разширила и забавила. Всъщност напред ставаше още по-широка, а по повърхността й нямаше и вълничка – дърветата по двата бряга се оглеждаха в гладката й като огледало повърхност.

Отдясно, плосък и примамлив, се простираше широк каменист плаж, осеян с изхвърлени от водата парчета дърво.

– Почвайте да гребете – каза Сюмаел.

Спуснаха се един по един от разпадащия се сал, изтег­лиха го с общи усилия на плажа, свалиха прогизналите торби с вещите си и след няколко мъчителни крачки се натръшкаха безмълвно на чакъла при останалия довлечен от реката боклук. Нямаха сили да се радват на избавлението си, освен ако лежането по гръб и запъхтяното дишане не се брояха за празнуване.

– Смъртта чака всички ни – каза Нищо. – Но прибира първо мързеливите. – По някакво чудо все още стоеше на крака и гледаше намръщен нагоре по течението за следа от преследвачите им. – Ще тръгнат след нас.

Рълф се надигна на лакти:

– Защо, по дяволите, им е да го правят?

– Защото това е просто река. Това, че някакви хора наричат тази й страна Ванстерланд, не значи нищо за бания. Със сигурност няма да значи нищо и за Шадикшарам. Сега те са сплотени около преследването ни колкото ние около бягството си. Ще построят свои салове и ще тръгнат след нас, реката ще е прекалено бърза, за да спрат, точно както беше за нас. Докато не стигнат тук. – Нищо се усмихна. Ярви вече беше свикнал да се тревожи, когато Нищо се усмихваше. – Ще слязат на брега, уморени, мокри, оглупели, точно като нас сега, и тогава ние ще ги връхлетим.

– Ще ги връхлетим? – попита Ярви.