Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Ние шестимата? – добави Анкран.

– Срещу тях, двайсетимата? – промърмори Джоуд.

– С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? – каза Рълф.

– Точно така! – Усмивката на Нищо се разтегна. – Двамата с теб мислим еднакво!

– Никой – надигна се още малко на лакти Рълф – никога не мисли еднакво с теб.

– Страх те е.

Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:

– С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.

– Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.

– Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.

– Имайте милост, само не отново! – кресна Ярви и се изправи.

Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.

– Ако ще се бием – каза той, – ще ни трябва по-добро място от това тук.

– И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?

Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.

Ярви огледа дърветата. Наистина къде?

– Там? – Анкран сочеше към висока склала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.

– Какво е това място? – попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.

Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.

– Елфическа руина – отвърна Ярви.

– Богове – промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.

– Не се тревожи. – Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. – Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.

– Няма ги от хиляди години. – Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения й връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. – От Разкъсването на бог.

Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете й дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.

– Харесва ми – обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.

– Допреди малко беше за оставане на брега – каза Рълф.

– Бях, но това е по-силно място.

– На мен щеше да ми хареса повече с дебели порти на входа.

– Портите просто отлагат неизбежното. – Нищо доп­ря върховете на мърлявия си палец и показалец и надзърна през кръга им към празната арка на входа. – Този приветстващ с добре дошли вход ще ги погуби. Ще ги стисне в гърлото си натясно, където броят им няма да означава нищо. Тук имаме шанс за победа!

– Значи предишният ти план е бил сигурна смърт? – погледна го Ярви.

Нищо се усмихна широко:

– Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят.

– Бива те в повдигането на духа – промърмори Сюмаел.

– Превъзхождат ни четири към едно, а повечето от нас не са бойци! – В облещените очи на Анкран се четеше отчаяние. – Не мога да умра тук! Семейството ми...

– Имай малко повече вяра, пазителю на склада! – Нищо преметна ръка през врата му, другата през врата на Ярви и ги стисна в изненадващо силна прегръдка. – Ако не в себе си, в останалите. Сега ние сме твоето семейство!

Ако беше възможно, думите му вдъхнаха на Ярви по-малко увереност от тези на Шадикшарам, когато на „Южен вятър“ каза същото. Анкран го зяпна стъписан, но Ярви не можеше да направи нищо, освен на свой ред да зяпне него.

– Така или иначе, оттук вече изход няма и това е добре. Хората се бият по-свирепо, когато са в безизходица. – Нищо стисна за последно раменете им и ги пусна, после скочи на една паднала колона и насочи меч към арката на входа. – Ето там ще застана аз и ще поема острието на атаката им. Кучетата им няма как да са минали реката. Рълф, ти ще се качиш на тази кула с лъка си.

Рълф погледна разрушената кула, после един по един останалите, изду бузи и изпусна тежка въздишка:

– Да си призная, тъжна работа е това героичната смърт, но аз съм воин, а в този занаят човек рано или късно си отива.

Нищо се изсмя и дрезгавият му остър смях накъса тишината.

– Мен ако питаш, и двамата с теб сме изкарали повече отколкото заслужаваме! Бяхме заедно в битката срещу сняг и глад, пара и жажда, заедно ще сме и в тази. Тук! Сега!

Трудно можеше да си представи човек, че този мъж – гордо изправен със стомана в ръка, с пригладена назад чорлава коса и святкащ поглед – е същият окаян просяк, когото Ярви толкова пъти беше прескачал на палубата на „Южен вятър“. Сега изглеждаше точно като кралски първенец, човек, чийто повелителен тон не оставяше място за съмнение и неподчинение, чиято умопомрачена самоувереност успяваше да вдъхне кураж на околните, дори на Ярви.