Петдесет нюанса сиво

Не е моя идеята за тази песен каза той някак между другото и натисна рязко педала, за да ме залепи към седалката. Бяхме на магистралата

.„Моля? Кучият му син винаги знае какво прави. Как така не знае за тази песен? Че кой я е качил там?" И изпаднала в догадки, залепена за седалката, трябваше да слушам Бритни до края на света.

„Кой... кой...?"

Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райе, който пееше като на опело. „Кой? Кой?" Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. Кой?

- Лейла я качи отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер?

- Лейла?

- Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода.

Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението

ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?"

- Една от петнайсетте ли? попитах. -Да.

- Какво се случи с нея?

- Приключихме.

- Защо?

„Ох, Боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?" Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив.

- Тя искаше повече. Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече" в края.

- А ти не искаше, така ли? попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо по дяволите ми беше да знам още?

Той поклати глава.

- Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.

Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да

иска повече... И той иска!" Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг.

- Какво се случи с останалите четиринайсет? попитах.

„Той говори! Бързо, възползвай се!"

- Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?

- Не си Хенри Осми.

- Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.

- Елена?

- Госпожа Робинсън. Той пак се усмихна на своята малка тайна шега.

„Елена! Мамка му!" Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех!

„Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!"

- Какво стана с четирите? попитах само и само да спра да мисля за нея.

- Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! скара ми се закачливо той.

- О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?

- Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.

- Тъй ли?

- Тъй.

- Защо?

- Защото не искам да забременееш.

- И аз не искам. Не и през следващите няколко години.

Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!"

- И какво стана с четирите? попитах.

- Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече".

- А останалите? натисках аз.

Той ме погледна бързо, поклати глава и каза:

- Просто не тръгна.

Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше.

- Накъде пътуваме? попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех.

- Към едно летище.

- Нали няма да се връщаме в Сиатъл? викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря!

Той се засмя.

- Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любими хоби.

- Второ ли?

- Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо.

Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за

мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах.

- Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.

„О, това ли било!"

- Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети казах и се изчервих.

- Радвам се да го чуя каза сухо той.

- Летище значи...

Усмихна ми се.

- Безмоторно летене.

Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал.

- Ще гоним зората, Анастейжа. Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик".

Щяхме да летим с безмоторен самолет!

- Готова ли си за това? попита той.

- Ти ли ще пилотираш?

-Да.

- О, да! казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна.

- Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.

Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, -че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас.

Крисчън ме поведе покрай сградата към хангар, където имаше няколко паркирани самолета. До тях бе застанал мъж с обръсната глава и луд поглед, а до него стоеше Тейлър.

Тейлър! Дали Крисчън изобщо ходеше някъде без него? Аз му се усмихнах широко, а той ми кимна професионално.

- Господин Грей, това е пилотът на другия самолет, господин