Петдесет нюанса сиво

Марк Бенсън каза Тейлър. Крисчън и Бенсън се здрависаха и заговориха за техни си работи за скорости, за вятъра, за посоки и разни технически неща.

- Здравей, Тейлър! казах срамежливо.

- Добро утро, госпожице Стийл отвърна той и пак ми кимна. Намръщих се и той веднага се поправи: Ана! Като дявол на колела е тези няколко дни. Радвам се, че сме тук добави затворнически.

О, това беше нещо ново! Защо? Не и заради мен! Да не беше настъпил някакъв нов Апокалипсис? Откровението на Свети Йоан ли се честваше? Определено беше от водата в Савана. Иначе какво друго можеше да накара тези мъже да се отпуснат?

- Анастейжа подкани ме Крисчън. Хайде! И ми подаде ръка.

- Ще се видим после усмихнах се на Тейлър, той ми махна и се върна към паркинга.

- Господин Бенсън, това е приятелката ми Анастейжа Стийл.

- Приятно ми е да се запознаем казах и подадох ръка.

Бенсън имаше невероятно красива усмивка.

- Подобно каза и по акцента му разбрах, че е англичанин.

Докато вървях, стиснала ръката на Крисчън, усещах как вълнението се надига като ураган в стомаха ми. Тръгнахме след Бенсън към пистата. Мъжете не спираха да говорят. Колкото и да не е за вярване, разбрах какво ще се случи. Ние щяхме да сме в Бланик L-23, който май бил по-добър от L-13. Било спорно кой бил по-добър. Бенсън щеше да лети с Пайпър Пони. От пет години управлявал самолети-влекачи. Това не ми говореше нищо, но ми стигаше само да гледам Крисчън. Беше толкова развълнуван, така искрен.

Самият самолет бе дълъг, лъскав, бял с оранжеви ленти. Имаше много малка пилотска кабина с две места едно зад друго. Беше вързан с бяло въже за друг, обикновен едноместен самолет. Бенсън вдигна капака на пилотската кабина, където трябваше да се качим.

- Първо трябва да ти вържем парашута.

„Парашут!?"

- Аз ще се заема с това каза Крисчън. Бенсън го погледна с уважение и каза:

- Ще донеса баласта.

И тръгна към самолета.

- Обичаш да ме закопчаваш в каишки и колани отбелязах кратко.

- Дори нямате представа колко много, госпожице Стийл. Ела, стъпи в тези.

Изпълних. Сложих ръце на раменете му. Тялото му се стегна за секунди, но не помръдна. След като сложи каишките върху краката ми, мушнах ръце през тези за раменете. Той сръчно закопча, завърза, обтегна и провери всичко.

- Това ще свърши работа каза меко. Носиш ли си ластичката от вчера?

- Да. Искаш да си вдигна косата ли? -Да.

Прибрах косата си.

- Скачай вътре изкомандва той. Качих се на задната седалка. Защо винаги трябваше да командори така?

- Не, отпред. Отзад сяда пилотът.

- Но няма да можеш да виждаш така.

- Ще виждам достатъчно засмя се той.

Никога не го бях виждала толкова щастлив: не спираше да командва, но беше щастлив. Качих се в моето място и се настаних в кожената седалка. Беше неочаквано удобно. Крисчън се наведе над мен, издърпа коланите през раменете ми, пресегна се да издърпа колана между краката ми и закопча всичко в средата на корема ми. Затегна всички предпазни колани.

- Не съм ли късметлия? Два пъти вече тази сутрин те връзвам прошепна и ме целуна бързо. Няма да трае много дълго. Двайсет до трийсет минути най-много. Терминалите не са много подходящи в това време на деня, но горе сега е безумно красиво, при изгрев слънце. Надявам се, че не се страхуваш.

- Вълнувам се. Ухилих се.

„Тая тъпа усмивка! Откъде се взе?" Част от мен примираше от ужас. Моето друго аз се бе покрило с одеяло зад канапето.

- Добре. Той се усмихна, погали ме по бузата и изчезна.

Чух как се качи, чувах движенията му зад мен. Така здраво ме

бе закопчал, че не можех да мръдна да го видя. Типично! Седалките бяха много ниски. Имах усещането, че седим буквално на земята. Пред мен имаше панел с циферблати и някакви ръчки и лостове. Не смеех да докосна нищо.

Марк Бенсън се появи с омайната си усмивка, провери как сме закопчани, наведе се и провери нещо под кабината. Сигурно баласта.

- Добре, всичко е наред. За първи път ли ти е? попита ме.

-Да.

- Ще ти хареса. Много.

- Благодаря, господин Бенсън.

- Викай ми Марк каза той и се обърна към Крисчън. Наред ли е всичко?

- Да, да тръгваме.

Поздравих се, че не бях яла нищо. Бях повече от развълнувана. Съмнявах се, че стомахът ми щеше да се справи с храната при тези обстоятелства, с вълнението, с полета и със самата идея, че ще напусна земята. Отново бях сложила живота си в ръцете на този красив мъж. Марк затвори капака ни, тръгна към самолета пред нас и се качи.

Пайпърът запали и стомахът ми се надигна до гърлото. Господи! Наистина щях да го направя. Марк подкара бавно по пистата. Въжето се опъна и ни повлече. Чувах разговор по радиото. Мисля, че Марк говореше с кулата, но изобщо не разбирах какво си казват. Пайпърът увеличи скоростта си, а с него и ние. Самолетът ни се тресеше, а другият пред нас беше все още на земята. Нямаше ли вече да излитаме, по дяволите? И тогава стомахът ми падна от гърлото и се завлачи някъде по земята зад нас. Бяхме във въздуха.

- Готови сме, бебчо! извика Крисчън отзад. Бяхме в нашето малко мехурче, само двамата. Не чувах нищо друго освен блъскащия в прозорците вятър и мотора на самолета пред нас.