Отмъстена любов

Тази мисъл връхлетя съзнанието й и се загнезди там като ехо от пронизителен шум. Не се беше погрижил за ръката си. В картона му не беше отбелязано нищо, свързано с инфекцията, а Хавърс беше така педантичен към записките си, както към униформите, хигиената в стаите на пациентите и реда в складовете със санитарни материали.

Когато се беше върнала с лекарствата в кабинета за прегледи, Ривендж вече беше облякъл ризата си и я беше закопчал, но тя реши, че това се е случило след прегледа. Сега можеше да се обзаложи, че я е облякъл в мига, когато беше премерила кръвното му налягане.

Само че... това не беше нейна работа. Ривендж беше възрастен и имаше пълното право да взима лоши решения по отношение на здравето си. Също като онзи наркоман, който едва беше преживял нощта и както безброй други пациенти, кимащи, докато докторът бе пред тях, но после си отиваха вкъщи и не ги беше грижа за лекарствата и възстановяването им.

Тя не можеше да стори нищо, за да спаси някой, нежелаещ да бъде спасен. Нищо. И това беше една от най-големите трагедии в работата й. По силите й беше единствено да обясни какви са възможните варианти и последствията от тях и да се надява пациентът да вземе разумно решение.

Духна остър вятър и изду полата й, което я накара да мечтае за коженото палто на Ривендж. Подаде глава иззад сградата на клиниката и огледа пътя за фаровете на кола.

Десет минути по-късно отново погледна часовника си.

И още десет минути по-късно пак хвърли поглед към китката си.

Бяха й вързали тенекия.

Не беше никаква изненада. Срещата беше организирана пре-калено прибързано, не се познаваха.

След още един студен порив на вятъра тя извади телефона си и написа съобщение: „Здравей, Стефан. Съжалявам, че се разминахме тази вечер. Може би някой друг път. Е. "

Прибра телефона обратно в джоба и се материализира в дома си. Вместо да влезе направо вътре, тя се сгуши в тънкото си палто и започна да крачи напред-назад по напуканата пътека, водеща към задната врата. Отново задуха студен вятър и тя почувства как щипе лицето й.

Очите й започнаха да парят.

Обърна се с гръб към леденото течение, а няколко кичура от косата й се развяха около лицето й, сякаш в опит да избягат от студа. Тя потрепери.

Страхотно. Сега очите й се напълниха със сълзи, а вече нямаше за извинение студения вятър.

Боже, плачеше ли? Заради нещо, което би могло да е просто недоразумение? Заради мъж, когото едва познаваше? Защо имаше толкова голямо значение за нея?

Но всъщност изобщо не беше заради него. Проблемът беше у нея. Мразеше положението, в което се намираше. Ненавистно й беше, че е сама.

В опит да намери опора в буквалния смисъл на думата, тя хвана дръжката на задната врата, но не успя да се накара да влезе. Образът на овехтялата, прекалено подредена кухня, набиващото се в съзнанието скърцане на стълбите към мазето, миризмата на прах и хартия, идваща от стаята на баща й, й бяха така до болка познати, както собственото й отражение в огледалото. Тази вечер всичко беше прекалено натрапващо се, като ярки лъчи, които се забиваха право в двете й очи, като оглушителен рев в ушите й, като непоносима смрад, атакуваща носа й.

Отдръпна ръка. Тази среща беше като пропуск за излизане от затвора в игра на „Монопол". Като спасителен сал от самотен остров. Като ръка, протегната над скалата, от която висеше.

Отчаянието я върна обратно в релсите, както нищо друго не можеше да го постигне. Нямаше право да излиза с когото и да било, щом гледаше така на нещата. Не беше честно спрямо околните и не беше полезно за нея самата. Когато Стефан я потърсеше отново, ако изобщо го направеше, щеше да каже, че е много заета.

- Елена? Добре ли си?

Елена отскочи назад от вратата, която все пак се беше отворила широко.

- Лузи! Извинявай, просто... Бях се замислила. Как е татко?

- Много добре, наистина чудесно. Пак заспа.

Лузи пристъпи навън и затвори, за да задържи топлината вътре. Образът й беше станал познат до болка след двете години заедно, а хипарските дрехи и прошарената коса й действаха успокояващо. Както винаги в едната си ръка държеше медицинското куфарче, а на противоположното рамо висеше голямата й дамска чанта. В медицинското куфарче носеше стандартното: апарат за кръвно налягане, слушалки и няколко по-леки лекарства, които Елена беше виждала да се използват до едно. Дамската й чанта съдържаше страница с кръстословицата от „Ню Йорк Таймс", обожаваните от нея дъвки „Риглис Спиърминт", портмоне и червило с прасковен цвят, което прокарваше по устните си на равномерни, интервали от време. Елена знаеше за кръстословицата, защото Лузи и баща й я решаваха заедно, за дъвките - от обвивките, които виждаше в боклука, а червилото беше повече от очевидно. За портмонето само предполагаше.

- Как си? - Лузи зачака отговор, отправила с внимание към нея ясните си сиви очи. - Връщаш се малко по-рано.

- Върза ми тенекия.