Отмъстена любов

Името му беше Стефан. Стефан, син на Тем, макар тя да не познаваше нито него, нито семейството му. Той беше обикновен вампир, а не член на аристокрацията. Беше придружил до клиниката братовчед си, който бе порязал ръката си, докато цепел дърва за камината. Докато тя беше попълвала документите за изписването, със Стефан си бяха поговорили на теми, на които си говорят необвързаните. Той харесваше „Рейдиохед", тя също. Тя си падаше по индонезийската кухня, той също. Той работеше в света на хората като компютърен програмист благодарение на виртуалните комуникации. Тя, от друга страна, беше медицинска сестра. Той живееше в дома на родителите си, единствен син в без съмнение цивилно семейство - или поне изглеждаха такива. Баща му работеше за вампир строителен предприемач, а майка му преподаваше Древния език.

Симпатични, нормални, надеждни.

Като се имаше предвид какво беше причинила аристокрацията на баща й, беше решила, че изборът й е добър. Стефан я беше поканил на кафе, тя беше приела, избраха тази вечер и си размениха номерата на мобилните телефони.

Но какво трябваше да направи сега? Да му се обади и да откаже заради семейни проблеми ли? Или да отиде и през цялото време да се тревожи за баща си?

Ала след краткия телефонен разговор с Лузи, който проведе в съблекалнята, се беше оказало, че ситуацията в дома й се е подобрила. След като си бе починал, сега бащата на Елена спокойно работеше върху книжата си, седнал зад бюрото.

Половин час в кафенето. Може би щяха да си поделят киф-личка? С какво можеше да навреди това?

След като окончателно реши, че ще отиде, никак не й се пон-рави образът, изникнал в съзнанието й. Не й бе притрябвало да мисли за голите гърди на Рив с онези татуирани червени звезди, когато едва беше събрала куража да излезе на среща с друг мъж.

Трябваше да се концентрира върху това да свали униформата си и да подобри поне донякъде външния си вид.

Докато пристигаха сестрите от дневната смяна, а тези от нощната си тръгваха, тя съблече униформата си и сложи полата и блузата, които беше донесла със себе си...

Беше си забравила обувките.

Страхотно! Белите гуменки бяха толкова секси.

- Какво има? - попита Катя.

Тя се обърна.

- Има ли някакъв шанс това на краката ми да не съсипва напълно външния ми вид?

- Честно ли? Не е толкова зле.

- Никак не умееш да лъжеш.

- Поне опитах.

Елена прибра униформата в чантата си, оправи косата си и провери състоянието на грима си. Разбира се, беше забравила молива за очи и спиралата, така да се каже, и на този фронт липсваше въоръжение.

- Радвам се, че тръгваш - каза Катя, докато триеше разписанието за предишната нощ от бялата дъска.

- Като се има предвид, че си мой шеф, това малко ме притеснява. Бих предпочела да те радва идването ми в клиниката.

- Не, не става дума за работата. Радвам се, че ще излизаш тази вечер.

Елена се намръщи и се озърна. По някакво чудо бяха сами.

- Кой е казал, че отивам някъде, а не вкъщи?

- Никоя сестра, която се прибира у дома си, не се преоблича тук. И също така не се тревожи дали обувките пасват на полата. Ще ти спестя въпроси от рода „Кой е той?".

- Това е истинско облекчение.

- Освен ако нямаш желание да споделиш.

Елена се засмя.

- Не, предпочитам да го запазя за себе си. Но ако се получи нещо... ще споделя.

- Няма да настоявам. - Катя отиде до шкафчето си и се загледа в него.

- Добре ли си? - попита Елена.

- Мразя тази проклета война. Мразя, че непрестанно докарват още и още мъртъвци, а болката, която са изпитали, личи по лицата им. - Катя отвори шкафчето си и извади якето си. - Съжалявам, нямах намерение да ти развалям настроението.

Елена се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

- Знам как се чувстваш.

За миг останаха с вперени една в друга очи. После Катя прочисти гърло.

- Хайде, трябва да тръгваш. Сигурно вече те чакат.

- Той ще ме вземе от тук.

- Може да се помотая отвън и да изпуша една цигара.

- Ти не пушиш.

- Дявол да го вземе, пак изгубих.

На път към изхода Елена се отби на регистрацията, за да се увери, че е предала всичко на следващата смяна. Доволна, че всичко е наред, тя мина през вратите и се изкачи по стълбите, докато най-накрая не излезе от клиниката.

Навън в нощта установи, че захладняването бе преминало в студ. Въздухът й миришеше на синьо, ако цветовете изобщо имаха мирис. Бе свеж, мразовит и чист. Тя го вдишваше дълбоко и после го издишваше във вид на бели облачета. При всяко вдишване имаше чувството, че поема сапфиреното сияние на небето в дробовете си и че звездите са искри, които подскачат в тялото й.

Сбогува се и с последните сестри, които си тръгваха с колите си или дематериализирайки се, в зависимост от плановете им. Катя излезе и също отпътува.

Елена погледна часовника си, докато потропваше на студа. Мъжът закъсняваше е десет минути. Не е кой знае какво.

Облегна се на алуминиевата облицовка и почувства кръвта да кипи във вените й, странно усещане за свобода се надигаше в гърдите й при мисълта, че ще излиза с мъж. Сама.

Кръв. Вени.

Нищо не беше направено за ръката на Ривендж.