Отмъстена любов

Русо-черният поклати глава.

- Кълна се, скоро ще си тръгна оттук.

Като един братята посочиха към отворената врата с красноречиво мълчание.

- Големи сте задници.

- Добре, стига. - Рот заобиколи бюрото и...

Елена подскочи на стола си. Ръката му стискаше дръжка с повод към нагръдника на кучето, а лицето на краля сочеше напред, с високо вдигната брадичка, така че нямаше как да гледа пода.

Той беше сляп. И не в смисъл, че не вижда много ясно. Предвид това как изглеждаше в момента, явно нищо не виждаше. Кога се бе случило това? Когато го бе видяла за последен път, имаше някакво зрение. В гърдите на Елена се надигна уважение, докато тя и всички останали в стаята го гледаха.

- Работата е деликатна - каза Рот. - Ще трябва да изпратим достатъчно бойци, които да осигурят спасяването и прикритието, но не бива да създаваме по-голям смут, отколкото е необходимо. Искам два екипа, като вторият ще е на изчакване и в готовност. Ще ни трябва и кола, в случай че Ривендж е пострадал и се наложи да го транспортираме...

- За какво говорите? - прозвуча женски глас от прага.

Елена погледна през рамо и разпозна жената - Бела, спътницата на Зейдист, която често помагаше на пациентите в Убежището. Тя стоеше в красиво резбованата рамка на вратата с малкото си дете на ръце, с пребледняло лице и помръкнали очи.

- Какво за Ривендж? - попита тя, повишавайки глас. - Какво за брат ми?

Елена започна да се ориентира в ситуацията, а през това време Зейдист отиде до своята шелан.

- Мисля, че двамата трябва да си поговорите - внимателно рече Рот. - Насаме.

Зи кимна и изведе спътницата и детенцето си от стаята. Ко-гато тръгнаха по коридора, гласът на Бела още се чуваше - въпросителен, с нарастваща паника.

Внезапно прозвуча „Какво?!", подсказващо, че бомбата е пусната върху горката жена.

Елена се беше втренчила в прекрасния син килим. Господи... знаеше много добре какво преживява Бела в този момент. Вълните на шок от изкривената представа за света, усещането, че е предадена. Чувството не беше хубаво. А и не беше такова, което лесно да преодолееш.

След като се чу затварянето на врата и гласовете заглъхнаха, Рот се огледа в кабинета, като че даваше шанс на всички да преценят решимостта му.

- Ще го направим утре вечер, защото вече не остана достатъчно време до съмване, за да се закара кола дотам. - Кралят кимна към Елена и Хекс. - Дотогава вие двете оставате тук.

Значи това означаваше, че и тя щеше да отиде? Елена благодари горещо на Скрайб Върджин. Колкото до оставането в имението за през деня, трябваше да се обади на баща си, но след като Лузи беше в къщата, тя не се тревожеше, че ще отсъства.

- Не възразявам...

- Аз трябва да изляза - сухо съобщи Хекс. - Но ще се върна в...

- Това не е покана. Оставате тук, за да знам къде сте и какво правите. Ако става въпрос за оръжието ти, тук имаме в изобилие. Само миналия месец прибрахме цял сандък от лесърите. Искаш ли да участваш? Тогава ще останеш под покрива ни до падането на нощта.

Очевидно бе, че кралят не се доверяваше на Хекс и това пролича по заповедта му и свирепата усмивка, която й отправи.

- Е, какво решаваш, гълтачо на грехове? По моя път или хващаш пътя?

- Добре - троснато отвърна Хекс. - Твоя воля.

- Винаги е моята воля - промърмори Рот. - Винаги.

Час по-късно Хекс беше застанала с протегнати напред ръце и разкрачени крака в тежки обувки. Държеше „Зиг Зауер" четирийсет, вонящ на бебешка пудра и стреляше по отдалечена на двайсет метра мишена с форма на тяло в учебното стрелбище на Братството. Въпреки миризмата си оръжието беше превъзходно, с подходящ откат и отличен мерник.

Докато пробваше пистолета, усещаше как мъжете зад нея са вперили напрегнати погледи. И в техен плюс, не към задника й.

Не, братята не се интересуваха от дупето й. Никой от тях не я харесваше особено, но ако се съдеше по израженията им на неохотен респект, гледаха на нея като на желан съюзник заради точната й стрелба.

В съседната стрелкова кабина Елена доказваше, че не е излъгала за умението си с пистолет. Беше избрала автоматично зареждащ се, с по-малка огнева мощ, в което имаше логика, тъй като далеч не притежаваше физическата сила на Хекс. Точността й бе впечатляваща за аматьор, нещо повече, държеше оръжието със спокойна увереност, което обещаваше, че нямаше да гръмне някого в коляното, без да иска.

Хекс свали наушниците и се обърна назад към братята, отпуснала пистолета до бедрото си.

- Ще пробвам и другия, но тези двата ме устройват чудесно. И си искам ножа обратно.

Беше й отнет, преди двете с Елена да се качат в черния мерцедес, за да ги закарат в имението.

- Ще си го получиш, когато му дойде времето - каза някой.

Против волята си тя огледа зяпачите. Все същите здравеняци. Тоест, Джон Матю не се беше присъединил крадешком. Даваше си сметка, че при тази огромна територия на имението той можеше да е къде ли не, а дори и в съседния град. Когато срещата в кабинета на краля приключи, той бе излязъл и оттогава не го бе видяла повече.