Отмъстена любов

- Ти си била страхотна куражлийка, знаеш ли? Току-що ти казах, че съм извършила убийство, а ти искаш да се срещнем?

.....Нужни са ми отговори. Искам истината.

- Прощавай, че малко ще изкопирам Джак Никълсън, но ти сигурна ли си, че можеш да понесеш истината?

- На телефона съм, нали? Говоря с теб, нали? Слушай, знам, че Ривендж е жив. Дали ти си готова да го признаеш пред мен или не, това нищо не променя.

- Момиче, ти нищо не знаеш.

- Дяволите да те вземат. Той се храни от мен. Кръвта ми е в него. Затова знам, че още диша.

Дълга пауза и после кратко изсмиване.

- Започвам да схващам защо той те харесваше толкова много.

- Значи ще се срещнеш с мен?

- Да. Разбира се. Къде?

- В защитената къща на Монтраг в Кънектикът. Щом ти си го убила, знаеш адреса. - Елена изпита прилив на задоволство, когато по линията настана мъртва тишина. - Забравих ли да спомена, че двамата с баща ми сме най-близките родственици на Монтраг? Наследихме цялото му имущество. Е, трябвало е да изхвърлят килима, който си съсипала. Не можа ли да очистиш негодника върху мрамора във фоайето?

- Мили... Боже. Ти не си сладка медицинска сестричка, а?

- Не съм. Е, ще дойдеш ли или не?

- Там съм до половин час. И не се бой, няма да се натрапвам в къщата ти за през деня. Симпатите нямат проблем със слънчевата светлина.

- Доскоро тогава.

Когато Елена затвори, във вените й нахлу енергия и тя се втурна да разчисти, като събра сметководните книги, касетите и документите и ги постави в зейналия вече търбух на сейфа. След като наново окачи морския пейзаж на стената, затвори компютъра си, каза на догените, че очаква посетителка и...

Гонгът на звънеца отекна в къщата и тя беше доволна, че първа стигна до главния вход. Имаше чувството, че прислугата няма да се чувства много удобно покрай Хекс.

Разтвори широко огромната врата и отстъпи крачка назад. Хекс беше точно такава, каквато я помнеше - сурова жена в черни кожени дрехи с къса, подстригана по мъжки коса. Ала нещо се беше променило, откакто последния път бе видяла ох-ранителката. Изглеждаше... отслабнала ли, остаряла ли... Имаше нещо.

- Ще възразиш ли да проведем разговора в кабинета? - попита Елена, с надежда да се затворят, преди да се се появили икономът и камериерките.

- Много си смела. С оглед на последното, което извърших в тази стая.

- Ти имаше възможността да ме нападнеш. Трез знаеше къде живеех, преди да се преместим тук. Ако си била толкова ядосана заради мен и Рив, отдавна да си ме отстранила. Отиваме ли?

Елена протегна ръка към въпросната стая. Хекс се поусмихна и се отправи в тази посока.

Хекс се разходи из кабинета, като поспираше да погледне картините, книгите по рафтовете и една лампа, направена от ориенталска ваза.

- Права си. Той уби втория си баща заради онова, което мръсникът вършеше у дома си.

- Това ли имаше предвид, когато ми каза, че се е поставил в трудно положение заради майка си и сестра си?

- Отчасти. Вторият му баща тероризираше семейството си, особено Мадалина. Ала тя смяташе, че си го заслужава и освен това от бащата на Рив си бе изпатила далеч по-зле. Беше достойна жена. Харесвах я, макар че съм я виждала само веднъж-два пъти. Не бях маце по нейните стандарти, далеч не, и все пак беше мила с мен.

- Ривендж в колонията ли е? Това със смъртта му инсценировка ли беше?

Хекс спря пред морския пейзаж и погледна през рамо.

- Той не би искал да говорим за това.

- Значи е жив.

-Да.

- В колонията.

Хекс сви рамене и продължи обиколката си с бавни и леки стъпки, като не правеше опити да прикрие силата, излъчваща се от тялото й.

- Ако той искаше да се забъркваш във всичко това, щеше да подходи много по-различно към нещата.

- Уби Монтраг, за да му попречиш да оповести клетвената декларация ли?

-Не.

- Защо го уби тогава?

- Не е твоя работа.

- Грешен отговор. - Хекс рязко извърна глава към Елена и тя изпъна рамене. - Като се има предвид каква си, мога още сега да отида при краля и да те издам. Така че трябва да ми кажеш.

- Заплашваш симпат! Внимавай, хапя.

Ленивата усмивка, придружила думите, накара сърцето на Елена да се свие от страх и тя си напомни, че съществото насреща й не е от онези, с които бе свикнала да общува и не заради това, че беше симпат. Студените металносиви очи на Хекс се бяха свеждали към много мъртъвци - защото тя ги беше убила. Но Елена нямаше намерение да отстъпи.

- Ти няма да ме нараниш - изрече напълно убедена.

Хекс оголи дългите си бели вампирски зъби и от гърлото й излезе съскащ звук.

- Няма ли?

- Не... - Елена поклати глава и в съзнанието й изскочи образът на Рив, хванал маратонките й в ръка. Мисълта какво е сторил, за да защити майка си и сестра си... я караше да повярва в онова, което бе видяла у него в онзи момент. - Той несъмнено ти е казал да не ме докосваш. Няма как да не ме е защитил при оттеглянето си. Затова устрои онази сценка в „Зироу Сам".